-
Лятото на една льохманка I
преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о) та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се…
-
„Being Julia“
Гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. Завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. Да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. Въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. Всъщност, идеята за филма идва от новелата „Театър“ на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус.Не мога да се сетя…
-
Sangre caliente*
Ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. Напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно… Започвам „топъл мед и пчелен восък“ на Марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. В началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да…
-
Кой би повярвал
Трети пореден уикенд извън София. Пътуваме от Доспат към пещерите. Пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. Музиката е бясна, мислите ми – спокойни. Нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. С крайчеца на окото поглеждам към Сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… Ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. Урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто…
-
Сапунено мехурче
Удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен… Вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. Малко е насила, но е по-добре от другото. Притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. Пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. Парадокс. Като шамар. Тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… Не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина. Напоследък загубих представа коя съм.…
