My life is taking me places…

Не знам откъде идва изконното желание на хората да броят дните и да ги рамкират в месеци и години. Може би е просто доброволно отказване от вечността, някак по-лесно е да знаеш, че едно свършва, за да даде началото на нещо ново…

Последният ден на тази година.. Един прекрасен, прекрасен филм (Meet Joe Black), изгледан пред топлината на камината и уютно намигащите огънчета на свещите, ми даде приятното и спокойно настроение, примесено с щипка меланхолия, за да обърна поглед назад.
«Трудно е да се откъснеш, нали? Това е животът, какво друго да ти кажа…»

Поредната one hell of a year. Поредното доказателство, че мога много, че с човека до мен, мога да бъда неподозирано силна, да изследвам себе си, да поставям високи летви и да ги прескачам, една по една, с търпение, с целеустременост, с желание всяка стъпка да бъде красива. Поредното убеждение, че това, което сам поставяш пред себе си като цел и предизвикателство, е най-важно. Че изненадите, които извират от собствената ти природа, са най-неочаквани, но и поради това безкрайно уникални.

Няколко неща «белязаха» тази силна и задъхана година – на бял свят се появи феята Мирелка с най-възторжената усмивка на света. Пролетният вятър донесе лъх на може би дълго отлагана промяна – напуснах работата в Ситек, което беше много символично решение, и се втурнах да експлорвам нови територии и възможности. Не ми отне много време да разбера, че има поприща и места, които не са за мен, и то не, защото не бих могла да се справя, а просто, защото не искам да влагам енергия в неща, в които не намирам смисъл. Простичката непримиримост ме изпрати на поредното ново място, където най-после до голяма степен сливам творческите занимания и не се чувствам като с раздвоение на личността. Поредната изложба, направена като с щракване на пръстите, породи интересни размисли в мен, които по една или друга причина запазих за себе си. Безспорно най-сериозното предизвикателство във всяко едно отношение дойде на края на годината – постъпките за собствен дом, нашето място, което да бъде и сигурност, и забавление, и творческа провокация. И най-вече – ателие, в което да творя с пълни сили. Една мечта е на път да се осъществи, и усилията си струват, без съмнение.. А, да, да не забравя, че в цялата лудница преди коледа, станах и Mac user – горд собственик на най-красивия и френдли и стилен и беличък 13» MacBook.
Към всичко това, прибавяме килограм цветен пастелен прашец, километри пътешествия, една черешка от мартини, стотици усмивки от нови и стари познанства, десетки снимки, коктейл бурни емоции, шепа пясък и морски съкровища, няколко погълнати (в съзнание и не съвсем) добре подбрани книги, кофичка утаена умора, тонове интересни филми, куп филтрирана музика и много много цветове. И магията, която се ражда от хармония, обич, топлина и прегръдка. И ето я моята рецепта за щастие.
Има една песен на Джордж Майкъл, в която се пее:
Suddenly my life is like a river
Taking me places I don’t want to go.
За да пасне на моята година, бих перефразирала така:
Recently my life is like a river
Taking me places I do choose to go.