„Дяволът носи Прада“

Има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.
На тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда „Дяволът носи Прада“. Абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от „моделите“, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. Това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. По дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил Стрийп! :о))). Няма такова достолепие, и на сто години да си, с това излъчване имаш света в краката си. Имам усещането, че тя страшно се е забавлявала с тази роля (може би дори познава истинската Миранда :о)), но така прекрасно се е сляла с героинята си, че сигурно след края на снимките дълго е казвала That’s all с характерна змийска интонация на всички около себе си! :о) Сцената, когато Миранда е без грим – уязвима, ранима, разсеяна, без обичайната садистична маска, особено ми импонира – всеки е просто човек… и точно за 2 секунди се овладява и отново е в ролята на студенокръвната лейди… прекрасна символика.
Всъщност отвъд лустрото, филмът има своите идеи – за избора, който прави човек, за борбата или бягството, предопределящи оцеляването в нечовешки условия, за израстването и целите, които човек поставя пред себе си. Както и за имиджа, който е като златна клетка – попаднеш ли веднъж в него, няма измъкване – трябва да го поддържаш, независимо от цената…