Сигурно, покрай странните времена напоследък, повечето хора са така. Знам ли. Може пък да е новото нормално. Това силно дискомфортно усещане за безтегловност и ступор, буквално спряла, все едно краката ми са в бетон до глезените, вътрешно за мен продължава вече година и половина. Ситуацията е “нямам идея къде се намирам”, въпреки че на пръв поглед нито животът е спрял, нито кой знае каква драма се е случила, просто цялото функциониране за дълго време е по-скоро оцеляване и симулиране на нормално съществуване, отколкото процъфтяване и развитие… Ако обърна поглед назад, съвпадът на няколко неща през този период допринесе за несвойственото ми смълчаване… изолациите и безумното пазене, разяждащата неизвестност, ограниченията липсата…

Равносметки, обобщения, прогнози, анализи – толкова много думи из общото пространство.. уморителна работа.. На мен годината така или иначе ми започна с промени и някак вървеше на периоди от по два месеца. И въпреки че за много хора думата, която символизира тази тъй противоречива 2020, беше Устояване, за мен лично думата беше и е Търпение. Търпение да се справиш с промените, търпение да преминеш през ограниченията, търпение да отложиш пътувания и планове, търпение да се фокусираш над нещо съзидателно в толкова хаотично и тревожно време, търпение към себе си, търпение към другите… Януари – февруари Най-големият ми урок тази година и едно от най-добрите ми решения от много време насам…