Напоследък се случва така, че споделям емоция само чрез филми. Може би, защото е по-просто. Веднъж чух някой да казва, че когато искаш да кажеш много неща с малко думи, обикновено не казваш нищо. Затова стоя притихнала и донякъде интровертна през този период на предусещане на промени, пролетна свежест и преподреждане, и през ситото на сетивата излиза само това: От време на време човек трябва да си подарява филми като Flicka. Някои биха казали, че са детски, или по холмаркски семейни, но ако ги гледаш в точния момент, всъщност са човешки, вдъхновяващи и докосващи. Flicka ме върна в периодите на една невинност, която веднъж надрасната, никога повече не се завръща в…

Кое провокира страстта към магическото? А стремежът към невъзможното? Дали една обсесия е път към усъвършенстване или тотално разрушение? Мрачен, напрегнат, изненадващ, логичен, магически – прекрасна смес от обещание, обрат и престиж.

Колкото и подготвена да бях, се оказа крайно недостатъчно. Завладяващата визия, натурализмът и напрежението правят от филма истински masterpiece. Тъй като сетивата ни са вече безкрайно привикнали на насилие, не мога да кажа, че бруталността ме потресе. Не споделям и мнението, че Мел Гибсън бил луд, за да направи такъв филм. Не виждам нищо лудо в това да се заемеш с един грандиозен проект, да го проучиш в детайли, и да представиш своята гледна точка – силна, разтърсваща, реална. Киното е толкова изчерпано откъм свежи идеи особено напоследък, че филми като Апокалипто поне за мен са свежа глътка въздух… Още виждам онези какаови очи на момиченцето, изричащо зловещо предсказание, украшенията, част от които ми се струват…