„Живот в скалите“

Обикнах редовете на тази книга бавно и на малки глътки, докато разказът постепенно ме въвеждаше в необиновената история… Имам си любима необходимост, за да ме грабне един текст и да ме спечели безрезервно – в него да присъства неуловимото и ествествено преливане на действие с философски размисли или анализи. „Живот в скалите“ е изтъкана точно с магията на това преливане и макар книгата да не беше моя, признавам си, не можах да се удържа и подгънах немалко ъгълчета…

„- Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не, за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същ кръстопът различен.“

„(…) Когато рисувам, всичко се съсредоточава на върха на четката, разбираш ли?… Няма друго. Това става всичко. Всеки звук ме вади от равновесие. Все едно да караш колело по инерция по нанадолнище, здраво да си набрал и някой леко да те побутне в гръб. Или странично да те перне. Катастрофираш. Ето така и аз. После ми трябва време пак да започна, да се настроя, четката да ме слуша и аз нея.“

„- Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви – тежко подхващах аз. – И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали? Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината за нещастието му да бъде извън него. Победителят да е виновен. Щото за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние, човеците? Венец на творението сме били… Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.“

„- Ти по-красиво творение от жена виждал ли си?…“