Петък вечер

Събличам умората на тежката седмица като втора кожа, полепнала по сетивата ми. Петък вечер е. Предесенно-спокойна. Нещо дребно, на пръв поглед, но хубаво и топло, ме изтръгва от безумието на последните дни и осъзнавам колко съм се отдалечила от себе си, докато играя отчаяна игра на гоненица с времето. Имам запалка. Мога да запаля цигара. А вместо това, мога да запаля свещи и да осветя пътя пред себе си. Да повярвам отново в магията, която светът така напира да ми отнеме. Мога и да се стопля с нея. Стига да поискам. колко е рано, колко е тъмно. Късите дни ме ужасяват. Носят полъх на студ. И на невъзможността да рисувам, когато го пожелая. Започнатите картини престояват търпеливо на статива, докато дойде уикенда и времето за тях. Имам филми, които запушват писъците на умората и претовареното съзнание. Напоследък всичко сериозно се изключва от списъка, защото не ме достига, само дращи отчаяно по повърхността на гумената ми черупка, без да прониква до сърцето. Комедиите и анимациите възприемам с отворени очи. Никога не съм вярвала, че ще отлагам с месеци даден филм, само, защото знам предварително колко безславна ще е съдбата му, ако се насиля да го изгледам в неподходящ момент. Давам най-доброто от себе си. Знам го. Вярвам го. Искам го. Това ме смила. Магьосницата в мен бива редовно и безмилостно захапвана от перфекциониста в мен. Наивност дали ми остана? И все пак, и все пак… картини, които ще бъдат родени след месеци, са като жигосани отвътре и понякога, заспивайки, в просъница, ми се пиисква да сграбча стикчето и да ги изсипя навън, макар и умопомрачена от умората. Това крепи. Както и прегръдката. Без нея не мога. По-важна е от храната и съня, взети заедно. Тя е топлината, която поддържа пламъчето живо. Преплитането. Някои неща. Магическите неща. За които всички тези думи са просто излишни.