„Вътрешната стая“

За трети път разгръщам с благоговение страниците на Керана Ангелова и този път също като предните се оставям да ме обгърне нейната магична омая… Не мога да опиша по друг начин написаното, освен като „да разкажеш сън“… Защото, като потъна в тези редове, изпадам в едно неуловимо състояние на безвремие и безтегловност, в която няма ни сега, ни преди, само историята те зове и те отвежда навътре, навън, завихря се и те кара да забравиш кой си. Или пък да се откриеш…

„Единствено, когато гледам златистия ръб на зората, чувствам, че съм вечна. Всичките ми страхове изчезват като нощните сенки на дърветата. Въпросите нямат нужда от отговор и отговорите нямат нужда от въпроси. Под ребрата ми се надига ликуване. По ноктите ми лепне прах от слънцето и блести. Сред зелената шума на ябълковото дърво, под което стоя, греят ябълки. Жълт слънчоглед саморасляк още спи с наведена глава в счупеното гърне, но блесне ли зората, ще извие тънък врат и ще вдигне лице към светлината. Единственото, което си мисля, когато зората най-сетне царствено запълзява по билата на планината е.
че за този живот съм готова живота си да дам.“

„Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре да я отразяват и ги пълни догоре, до върха на косите, до дъното на очите… Защото, ако няма такива човеци, другите как ще разберат, че и хората са от светлина…“

„И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурно-червена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.“