Откровено за художническия живот

Тази работна година се получи много различна, и то съвсем целенасочено. В края на 2023 вече се чувствах толкова уморена и отвратена от почти безплодните усилия да се задържам над водата като артист, че за 2024 избрах своеобразен сабатикъл от продажбите и социалните мрежи (от януари до август), пътувах много, творих на спокойствие, зареждах се, създавах идеи за предстоящата изложба през есента на 2025, изобщо, живях пълноценно.

Естествено, през тези месеци, ме спохождаха и връхлитаха стотици мисли за художническия ми живот и някои от тях улових тук. Тъй като съм поуморена и от филтрирането през годините и съм в период, в който за мен е все по-важно да съм максимално себе си, споделям ги такива, каквито идваха към мен. Това е то реалността, или поне част от нея.

***

Последно време имам усещането, че съм в абсолютен дисонанс със света навън.
Колкото по-бързо се движи всичко, залято от нездраво изобилие, толкова по-бавна и дистанцирана ставам аз и като жена, и като творец.

Това постоянно състояние на зарити в асфалта пети, за да удържам натрапената динамика, е не просто изтощително, то е унищожително за създаването на истинска стойност. Бруталната динамика е като ламя – тя иска постоянно да я храниш с енергията си, а в замяна, освен безпаметност, друго не дава.

Моите картини искат дълбочина, искат поетичност, съзерцание, бавност, осмисляне, свързване с най-съкровеното на сърцето.

Днес никой (или така ми се струва) не чете стихове, няма време за дълбоки неща. И аз вече не успявам да докосна, както преди. Тъжна работа. Но факт.

Контра мисъл: да правиш нещата “за другите” е лош съветник – виж, да твориш единствено, защото чрез творчеството осъществяваш себе си (тоест не можеш да дишаш без да създаваш) – това е намерение без привързване (който познава Артър Брукс, ще разбере.)

***

…Много е странно да се носиш безцелно из дните, сякаш си в космоса… Когато цял живот са ти набивали в главата, че трябва да имаш цели, да работиш усилено за тях, да ги постигаш, за да си удовлетворен… Бла бла бла.

На този етап от живота си разрешавам да нямам цели. Да не съм амбициозна, да проверя какво е отново като дете, просто да се забавлявам. Някакси усещам, че след години и години драми и изпитания в живота, го заслужавам. А и защо не? Какво толкова може да се случи? 

И все пак признавам, че не е лесно да смениш нагласата и отношението към нещата толкова драстично. Може би тази промяна е назрявала от дълго време. Може би фрустрацията и съпротивата ми към всичките зловещи ТРЯБВА, най-после изкристализира в един среден пръст и сега е САМО, ако ИСКАМ.

***

В момента е наводнено с изкуство. Отвсякъде извира нещо нарисувано, курсове за рисуване и вино, рисуване по цифри, инстаграм, тик-ток, по всички канали тече изкуство. За изкуствения интелект да не споменавам. На този фон, се замислих, какво ме отличава.

Открай време се опитвам да бъда връзката с вълшебството, магията, извисеността, поетичността, изтънчеността, класата. Стремежът ми винаги е бил да съм на висота, с тънък усет към естетиката, да съм не просто художник, а да обхващам целия процес, от създаването, до аранжирането с вкус в конкретната обстановка на даден интериор.
Същевременно, да съм здраво стъпила на земята, без излишни претенции, без нереалистични инстаграм филтри, автентична. Това е фин баланс, и постигането му ме прави уникална, особено и заради опита, който идва с възрастта.

И какво от това?? Това са все неща, които все по-малко се ценят.

***

… От този януари в сабатикъл от продажби и социални мрежи, ще ми остане споменът за лекото усещане за хаос, в което мозъкът ми отчаяно се опитва да запълни всеки времеви вакуум с работа, така, както го прави вече 30 години.

Всъщност голямото предизвикателство на този период се оказва удържането на импулса да върша всичко, както досега и приемането, че разместването на приоритетите е ок, и заслужавам всичко да е леко, бавно, без усилие и като игра.

Let’s play е мотото на тази година (и надявам се изобщо оттук нататък) и мога само с чувство за мандалорски хумор да добавя, This is the way :).

***

… След дълги и интензивни, и продуктивни часове в студиото, се чувствам изтощена и празна, все едно цялата ми енергия е останала на платното. На следващия ден рядко имам същата висока енергия. Затова и след месеци подобно изливане, е нужно дълбоко и цялостно зареждане, което обикновено минава под клишето „събиране на вдъхновение”.

… Рисуването е изключително физически натоварващо. Това е истината. Пробвайте да стоите часове наред прави, с протегната ръка, в една и съща, често несвойствена поза или пък в опаковане на масивна и обемна пратка с картини на пода и пак ще си говорим за “а, тя по цял ден нищо не прави”.

***

… Обожавам да рисувам, когато навън вали. В тези безценни моменти настъпва някакво особено притихване на света и ме залива вълна от такова омиротворяване, каквото постоянно търся, но рядко се случва. Тогава усещането ми наистина е сякаш съм само аз и картината. 

***

В поредния вътрешен конфликт съм, и то точно преди да започна рисуването на още две от големите платна за изложбата… Идва ли време да се откажа? До каква степен съм пристрастена към реализацията, продажбите, аплодисментите, обратната връзка? 

Абсолютно нерелевантна ли съм вече за времената, в които всички са сякаш на три кафета и в експресния влак?! Няма дълбочина, няма забавяне, няма вникване, няма вслушване, няма поетичност, няма възвишеност, няма възторг.

Има бясна центрофуга, зомбирано скролене, има свръх-стимулация на сетивата, вследствие на това – притъпяване и апатичност, претоварване, адикция към още и още-то… Болестно състояние, което и мен ме разболява…

Как се твори в свят като този? На село, в къща с голяяям двор. В тишина и с мноого небе. Вървя ли към тази мечта? Ще успея ли да я осъществя, пък дори да трябва да спра да рисувам за известно време?

След премиерата на книгата на Петя снощи, се запитах следното: защо писателите и музикантите могат да имат големи паузи между проектите си – книги, албуми, а от художниците някак има очакване, че трябва да творят всеки ден… Ние не сме машини, има цели периоди, в които просто нямам какво да дам на платното, защото животът постоянно взема, взема, а даването е рядко и трябва целенасочено да го провокирам.

И още нещо – тези очаквания, че като си артист, за да си успешен, трябва непременно да си или свръх амбициозен, или мега ексцентричен, скандален и егоманиак. Някак всичко това се свързва с предполагаемото величие. Суетното клише.

А какво, ако водиш нормален живот, и все пак създаваш с радост. Винаги съм смятала, че ако кротко си върша моята работа, допринасям за един малко по-красив свят. Възможно ли е изобщо?

***

Вече съм сигурна. Има такова нещо като преумора от нещото, което обичаш да правиш. Защото не знаеш кога да спреш. Защото прекаляваш, защото се пристрастяваш. С тези мисли, нямам идея как ще успея да направя изложбата догодина. Искам да е подарък за мен самата. Искам да извадя тези картини от себе си. Но с всеки изминал ден установявам колко ми е трудно да се абстрахирам от средата, от грозотата, от пошлото, просташкото, ниско-образованото и да се пренеса в моя си свят, където е красиво. Сблъсък на реалности.

Осъзнавам, че напоследък 90% от енергията ми изтича в игнориране на околната среда и в поддържане на една фасада на успешност и безоблачност (защото не ми е присъщо мрънкането, защото ми е писнало от оплакването ни, защото ми се гади от съсредоточаването над ниската вибрация на злободневието, но е факт, че и аз не съм имунизирана срещу всичко това).

to be continued…