Записки от тетрадката

Странна, тегава, обяснимо и необяснимо трудна година. Сякаш в резултат на всеобщата унилост, нещата се случваха бавно, мъчително и с неимоверни усилия. Като че ли всички станахме по-инертни и лениви, наивно уловени в „социалната мрежа“, докато гладът за истинско общуване продължи да стърже някъде там, нечут и необгрижен, дразнещ като фалшив тон на жална цигулка. По-малко се събирах с приятели, защото май нямаше с какво да се похвалим, а и значително по-малко споделяхме, защото резултатът май би бил дружен хор на мрънкащите. От друга страна толкова глупости и безсмислици се изричаха и изписваха ежедневно в ефира / нета (и продължават), че сред тази ненужна вълна от обезсъдържание, съвсем естествено натиснах бутона „mute“. Това е годината с най-малко публикации тук, мълчах си съзнателно, имаше месеци на ступор, апатия и обезверяване и на зверска носталгия по едни отминали безгрижни времена. Ако трябва да облека годината в глаголи – ето какво горе-долу се получава: борих се, падах, писах (за себе си и на ръка в стари тефтери), ревах, изправях се, рисувах, вземах погрешни решения (после за кой ли път осъзнавах, че няма такова понятие), жонглирах, ругах, ядосвах се, пак писах (и пак не тук), мълчах, дълбах (в себе си най-вече), анализирах, четох и търсих изход, пресявах отношения, гълтах прах и преглъщах разочарования. Изпитвах съмнения във всичко и всички, мятах се, сякаш вързана с въжета от тревога. И бях толкова погълната от битие, че хубавите моменти се смиха незабелязани, а аз забравих какво е да се рея свободно, забравих, че мога да мисля абстрактно и в рими… И всичко това – в търсене на смисъла да бъдеш…
Хубавото е, че последните два месеца (като за цвят), нещата бавно и обнадеждаващо се успокоиха и започнаха да се случват леко и позитивно. Може би пластовете най-после се наместиха (за кой ли път). Може би краят на тази година ще даде силно и хубаво начало на следващата. Дано. Пожелавам безгрижие и лекота в сърцето!