Батериите..

Напоследък всяка сутрин се събуждам с натрапчивото усещане за ценността на живота. Не просто моя собствен, a живота по принцип. чудото да си жив, да си в съзнание, със свежи, отворени към вселената сетива, да си способен да се радваш на дребните неща, като падащите ярко златни листа навън. Не знам откъде идва това чувство, може би интуицията ми се опитва за сетен път да ми подскаже нещо, а аз съм толкова уморена, че не чувам и не виждам, само долавям. И това лекичко усещане, подобно трептенията-вълнички, предизвикани от хвърляне на камъче във вода, макар и убийствено фини, ме карат да смятам всичко около мен за крайно маловажно, разговорите в офиса и по време на обяд – за повърхностни и безсмислени, новините – смазващо глупави и все пак откачено вписани във всеобщия глокален сценарий, съдържанието на дните – твърде неентусиазиращо и еднообразно. И това на фона на десетки продадени картини, новата мания, наречена картички, поредната изложба, подготвяна между другото, съзидателен ремонт и топлината на Човека до мен. Аз, която добре знам какво работи за мен, за да се изправя, се усещам като в задънена улица. Неусмихната. като в усмирителна ризница, която всеки момент ще разкъсам в неочакван от никой изблик на дълбока агресия, от идиотското търпение и разбирането, с което подхождам към всичко. Събуждам се с усещането, че си губя времето. Че има места, където искам да съм, и има хора, с които искам да общувам, но не го правя, че мога повече, а не мога да се накарам да се доказвам (на кой?). Може би ако се наспя (ама яката, на вилата, една седмица) ще мисля по друг начин. После си казвам, едва ли, още на първият ден ентусиазмът ми ще е погълнат от невротичния трафик и ще забравя за почивката. Отчаяно се опитвам да се вкопча в нещо, което работи за мен и не го намирам. Затворен кръг. Гоня си опашката на метлата. Иначе казвам, че съм добре. И как не? Нищо лошо не се случва, напротив. Просто батериите ми мигат на червено. Кога ли ще изпиукам и хоп, време е за форматиране?