Фрагменти от Испания: Валенсия част I
И така, испанските хроники продължават. Сигурно няма да мирясам, докато не обходим всички региони из Испания и накрая вземем та забравим да се върнем… 🙂
Този път дестинацията е Валенсия, решени сме да пътуваме с възможно най-малко багаж (дори без голям фотоапарат) и уви, летим с Wizz, които никаква low cost компания вече не са: искат ни допълнителни 120 лв за фиксирани места в самолета, да бе да, и ето че Сашо е на 13А, а аз – на 35Б. Слава богу на отиване до мен сяда една симпатична дама и като се заговаряме на излитане, та не спираме чак до кацането.
Валенсия ни посреща гостоприемно – тук е 20 градуса, за разлика от мрачната и студена София. Вземаме метрото до станция Xativa и още с излизането от метростанцията ефектът е wow – палми, прекрасно осветени сгради, които с бляскавото си снежно бяло и орнаменти приличат на гигантски фигури от фондан.
Валенсия е третия по големина град в Испания след Мадрид и Барселона, основан от римляните с името Валентиа (сила, храброст на латински). Тук има два официални езика – испански и валенсиански (Catala meridional). Градът е разположен на двата бряга на река Турия, прочута с преливанията си. След Голямото наводнение от 1957 г, започва проект по отклоняване на реката и след дългогодишни усилия коритото й е превърнато в парк.
Airbnb апартаментът ни е на пеша разстояние, така че мимоходом смиламе първи валенсиански впечатления. В сърцето на историческия център сме – минаваме по Plaza del Ayuntamiento, където веднага се усеща магията на Валенсия. Багажът е оставен и веднага се гмурваме с нощния живот в търсене на храна – по плетеница от тесни улички си харесваме един тапас бар и бързо става ясно, че мястото няма да ни разочарова: часът е 22:50, но градът пулсира, а ние въодушевено пълним чинии с тапаси, докато барманът накрая… просто брои клечките, останали от тях.
На следващия ден
се събуждаме рано сутринта от неописуем грохот и с неудоволствие установяваме, че в двете съседни сгради до нашата тече масивен ремонт (по-късно виждаме, че едната е хотел Астория и бива тотално изтърбушвана за реновация). За съжаление, явно няма бягство от ремонтите.
Вливам венозно едно кафе и сме готови да щурмуваме града. Първа спирка:
Mercado Central – раят за ценителите на прясната и обилна храна – от огромните пресни зеленчуци, през десетките видове сирене и задължителния величествен хамон, до сладките изкушения и естествено – морските дарове от всякакъв вид. Тук кипи живот: под купола на красивата сграда жужат стотици туристи, местни хора пият кафе и бъбрят с познати, смесица от всякакви аромати изпълва въздуха и ни се иска да опитаме от всичко! Е, спираме се на пресен хляб с хамон и сирене с трюфел и набелязваме лакомства за следващите дни.
Следващата ни цел е Музеят на коприната – намира се в стара сграда под егидата на UNESCO, където се е помещавала гилдията на производителите на коприна и копринени изделия. Вземаме си аудио гид и около час разглеждаме експонатите и слушаме историята на пътя на коприната. Накрая дори ни правят малка демонстрация как се изтеглят нишките коприна от бубите.
Макар запленена (наистина е магическо), все пак съм с малко смесени чувства относно процеса: всяка буба има около 1 км (!) копринена нишка, но за да се изтегли тя, бубите се потаят в гореща вода и накрая умират 🙁
Накрая ни подаряват малко копринени нишки и поемаме към Las Torres de Quart – една от двете порти, “пазители” на града.
За обяд сядаме в бистро Petit за първата paella – в случая de marisco – и сангрия. Руква дъжд, но колкото да измие и без това чистите (и о, боже) умопомрачително равни павирани улички. Давам си сметка, че ние доста добре се вписваме в местните хранителни традиции – малка закуска, обилен обяд към 14:30 и вечеря към 21:30 🙂 направо ни идва естествено..
Докато се разхождаме из района на El Carmen, забелязваме, че почти всичко е затворено – сигурно, защото е време за сиеста :). Всъщност следващите дни установяваме, че тези улички изглеждат напълно различно през уикенда, когато изведнъж всичко оживява под формата на бутикови ателиета, ресторантчета и малки магазини. Ритъмът е различен през различните дни от седмицата…
Стигаме до Plaza de la Virgen – един от емблематичните площади на Валенсия, на която е и едноименната катедрала. Попиваме атмосферата известно време и решаваме да щурмуваме Камбанената кула.
Изкачваме 207-те стъпала почти на маратон, горе е особено тясно и на моменти изчакваме слизащите или обратното. горе се открива грандиозна гледка към града, но поривите на вятъра са толкова силни, все едно висиш от крилото на някой самолет. На слизане след нас се е заформила такава опашка от желаещи да се качат, че благодаря за идеалния ни timing.
Разходката продължава към Музея на керамиката. Сградата е изключително фамозна, самата тя – произведение на изкуството. Аз вече съм доста изморена, но любопитството надделява и обхождаме експозициите. Интересна се оказва съвременната изложба Nendo на Takashi Matsuo и тази на Patricia Varea Milan, както и залите с гостуваща китайска керамика.
Спешна необходимост от енергийно вливане ни приземява в кефенето срещу музея, където на кафе и zumo de naranja изчакваме да премине поредния пролетен душ. Уж този път нямаше да си даваме толкова зор като предната испанска обиколка, но се опасявам, че с нашето ниво на любопитство, е много трудно да се удържим.
Затова пък дори от първия ден впечатленията ни от Валенсия са повече от добри: в историческата си част градът е традиционно спретнат, красив, с китните малки улички, с типичната архитектура, разнообразена от артистични графити, с високите масивни порти и малките балкончета от ковано желязо, с равните и отлично направени споделени пространства на тротоари – платно (как пък не изкопирахме нещо едно към едно), дори кабелите на сградите са надлежно прибрани на доста естетични снопове…
Първия ден завършваме в Taberna Las Meninas – малко ресторантче с прекрасна кухня, кръстено на едноименната картина на Веласкес. Тук научавам разни нови испански думи от нашия любезен сервитьор, като albondigas (кюфтенца) и опитваме бира Alhambra. Забелязвам, че местните много се радват на моите усилия да поръчвам някакви неща на испански и надлежно ме поправят и насочват. За мен част от удоволствието и уважението към местните е да проуча къде отиваме, да понауча малко (или много) от езика им, да се подготвя и макар и мъничко, да се опитам да усетя местната култура и начин на поведение…
На втория ден
сме предвидили културна програма. Сутринта опитваме поредното нещо от списъка набелязаности – много разпространеното тук питие, наречено Orchata. Прави се от т.нар. tiger nut, интересно e на вкус и дори си взимаме суров материал, за да си направим орчата в БГ.
С билетите от Музея на коприната предния ден пък получаваме свободен вход в St. Nicolas Chapel, която е наричана валенсианската Сикстинска капела заради богато изрисуваните фрески. Красиво място с още по-богата история, която ни разказва аудио гидът.
Сега вече съм много въодушевена, защото предстоят две места “по моята част” – La Casa-Museo Benlliure и El Museо de Bellas Artes.
Benlliure са много интересно семейство – това са три поколения валенсиански творци, възрастния (дядо) Benlliure, синовете му (художници и скулптор) и внук, също художник. в къщата музей има лични вещи и изложбени зали, но ние първо се отправяме към средиземноморската градина, която завършва с двуетажно работно студио. Това място е истинско вдъхновение: вече знам какво искам! Къща с малка градина, която води към ателие със северна светлина 🙂 Дори знам какво ще има в градината – сини хортензии 🙂
Но да се върна на Бенлюр – на два от етажите разглеждаме експозиции на техни картини, както и скулптури на Mariano Benlliure. Много талант е имало в това семейство и с право те са едни от най-тачените местни художници. На последния етаж има изложба картини на флорална тема на различни художници, включително Sorolla. За него нямам търпение да стигнем Музея на изящните изкуства. Преди това обаче е време за обяд.
Близо до къщата на Бенлюрe откриваме симпатичното бистро La Pitusa с масички навън, сядаме под галещото слънце и решаваме да опитаме тяхното Menu del dia. Не бързаме за никъде, наоколо група тинейджъри убиват време, ядейки сладолед, отнякъде пристига на колело уличен музикант и с лек джаз прави атмосферата още по-приятна. Има нещо в Испания и в начина, по който тече животът тук, което ме прави щастлива. Тези първи дни сме сами и ритъмът е наистина лежерен – този път не ставаме рано, не препускаме до изнемога, не ядем сандвичи като бедни туристи, а се стараем да се потопим в атмосферата възможно най-автентично… раз-маз-ва-ция.
се намира на отсрещната страна на парка Турия. Още на входа ни посреща едно монументално платно на Jose Benlliure Gil, “The vision of the Colosseum. The last martyr”.
Съвсем целенасочено се отправяме към етажа на Sorolla – след мрачевитите портрети и картини с религиозни теми на останалите художници, неговите картини са като глътка свеж средиземноморски въздух.
Платната му наистина са впечатляващи – със съвременно звучене, със смели, категорични мазки, миниатюрите са не по-малко вълнуващи от огромните платна. Определено е дал колоритен тон на последователите си. Въпреки деликатното осветление на залите, няма как погледът ми да не е привлечен от аква синьото, резедата, бялото, яркото червено, прасковеното розово. Не мога да откъсна очи от един малък морски пейзаж с две фигури, лодка и луна. Той наистина е вдъхновение и има защо Валенсия толкова да се гордее с него.
Следва кратка разходка из Кралските градини (Jardines del Real), които са много близо до музея, преди слънцето да е залязло. шалът се оказва отлична идея – тук из целия град има внезапни пориви на силен вятър, които се появяват изневиделица, макар да сме далеч от водата (всъщност в историческата част изобщо не мога да си представя, че този град има и море).
И отново es la hora por la cena
Избираме си Los Toneles – заведение, препоръчано от Google, което има наистина автентичен вид. Основано е 1944 година, вътре традиционно за тапас бар е шумно и пренаселено, сервитьорите говорят много малко английски (така че моят скромен испански отново влиза в употреба), храната идва светкавично и е невероятно вкусна.
Доволни сме и от втория ден.
