Фрагменти от Испания: Валенсия част II
На следващия ден
сутринта се насочваме към Mercado Colon за закуска (всички места, които посещаваме, съм извадила в предварителен списък – плод на статии в блогове и youtube видео материали за Валенсия). Този пазар също е красив, по-отворен е и е пълно с кафенета. Избираме си Bocados Cafe и опитваме Bocadillos и прясно изцеден портокалов сок.
Днес програмата е лежерна, общо взето – накъдето ни поведат очите и краката.
Опитваме лек тур по магазините, сдобивам се с маратонки, леки като перца (нищо, че влизам за сандали с висок ток :)) и не само си тръгвам с тях от магазина, ами не ги свалям до края на пребиваването (sorry Converse). Иначе модата в момента е отчайваща – всички големи марки са нашили едни раздърпани и безформени неща, по-скоро широки, отколкото дълги, на мода са 7/8 панталони и изобщо, да живеят 80-тте.
С чаша орчата в ръка решаваме да изследваме Ruzafa – спретнат и цветен район, в който няма толкова туристи. Задължително се отбиваме в местния закрит пазар и само след една обиколка сме готови за обяд. Тук местата за хапване не са толкова много или поне не толкова очевидни, затова питаме Google и той любезно ни насочва към Ossea.
Мястото е малко, леко неугледно отвън, еклектично като обстановка. Решаваме да се спрем на дневното меню и отново сме възнаградени – носят ми най-крехко приготвеното месо (озаглавено просто carne del dia), което съм хапвала от много време насам – просто се топи в устата. Близо до екстаз си мисля, че ако бях раздавач на мишлен звезди, ей сега щях да им дам една :)))
Започвам да си мисля, че ако си отворен към нови неща, ядеш всичко и имаш изследователски кулинарен дух, тук наистина е трудно да сбъркаш с храната. Дори човек да не сяда в ресторанти, панадериите са навсякъде, а нарязаните в малки чашки плодове и парченца местно сирене са чудесни хапки за изпът. Да не говорим, ако си пазаруваш от меркадото и си приготвяш храната в домашни условия. Истински кулинарен рай.
За следобеда сме предвидили посещение на Градините на Монфорт (Jardines de Monforte) и тръгваме през парка, който е изграден в коритото на река Турия. 9 км зеленина, пътеки за колоездачи и тичащи, палми, кипариси, бугенвилии, маслинови дръвчета, тук-там езерца, гугутки, косове и още сладкогласни птички… Абсолютно изгубваме представа, че сме в града – тъй като паркът е в ниското, не се чува автомобилния трафик. Множество мостове, някои датиращи от 15-16 в. пресичат бившата река, но ние искаме да преминем по един конкретен, който се казва Puente de las Flores, заради хилядите мушката, които красят двете страни на моста, превръщайки го в истинско флорално произведение на изкуството.
Градините на Монфорт са малък оазис сред красиви сгради с необичаен дизайн. Създадени са преди години от Marquis de San Juan, по-късно стават притежание на семейство Монфорт и днес са любимо място за фотосесии, предимно сватбени. Ние се оказваме в тази перла по залез и прекарваме един релаксиращ час край езерцето с риби koi, огласено от крясъка на жаби и птички. Магическо място, особено огряно от галещите слънчеви лъчи.
Следва следобедно кафе на едно тихо площадче, в което откривам местната марка кафе Candelas – истинско попадение. Толкова е ароматно, че си отбелязвам да проверя дали мога да си купя насипно. За вечеря отново сме в Las Meninas – доста сме уморени и не ни се обикаля, а то е буквално до наетия апартамент. Този път поръчваме само тапаси с морски дарове: октопод, скариди и калмари, приготвени с различни сосове и въпреки голямото ми желание, изобщо нямаме място за десерт. Ситуацията е бутай – дърпай – търкаляй. Добре, че сме близо и на първия етаж.
Следващия ден
минаваме през Mercado Central за бърза закуска – оказва се, че в събота наоколо е истинска лудница от туристи – опитвам empanadilla de espinach и директно тръгваме към плажа. (По-късно ще установим, че този ден сме изминали 17 км пеша). Идеята е да се разходим, като разгледаме квартала El Cabanyal и през него да излезем на плажа.
Тръгваме през парк, който тръгва от Градините на Монфорт и стига чак до El Cabanyal успоредно на булевард Blasco Ibanez. Докато вървим, имаме възможност да видим жилищен район извън туристическата зона – чисто, поддържано, паркът в междужилищното пространство е разнообразен като дизайн, има паметници, фонтанчета, блоковете изглеждат все едно са строени вчера. Постепенно преливат във все-по-ниски сгради и стигаме в El Cabanyal.
El Cabanyal е старо рибарско селище, в което близо до водата са били разположени рибарските Las Barracas. По-късно, когато идват маврите, те донасят керамичните плочки и фасадите на къщите започват да се украсяват с тях. Допреди няколко години е имало голям обществен дебат за този район: предишният кмет на града е имал план за продължение на булевард Blasco Ibanez до водата, включващ разрушение на над хиляда къщи. Местните обаче протестират ожесточено, стига се до върховен съд и в крайна сметка проектът е спрян.
Ние първо посещаваме местния пазар, който се оказва в пъти по-евтин от останалите райони, после се отправяме към брега, преценяваме, че що се отнася до заведенията е твърде гъсто и туристическо и се връщаме няколко преки, за да обядваме като местните. Което си и става – избираме си едно малко ресторантче, наречено L’ancora и настава поредното угощение с тапаси, салата и рибни кюфтенца с чеснов сос. Десертът е орео брауни и този път няма как да откажа :). Добре заситени се отправяме към плажа.
Тук пясък дал господ. Са да стигнеш до водата има доста ивица за преодоляване. Пясъкът е ситен и летлив като пудра. Сашо си е взел шнорхела и смело крачи напред с основна цел в живота да налази морето (нищо-не-може-да-ме-спре-да-вляза), а във водата има само сърфисти в акваланги. А, не знам. Аз съм с блуза, жилетка и шал под бръснещия вятър. Луда работа. Все пак докато той надъхано търси съкровища по дъното, аз се взирам в хоризонта, потънала в настоящия момент с абсолютно празен мозък. Ето това е то.
По-късно правим малка разходка около марината и решаваме, че сме твърде изморени да ходим и на връщане, затова взимаме метрото.
На този етап усещам как леко сме прекалили с угощенията. Не мога да реша какво искам за вечеря, в главата ми се върти само препечена филия с масло и нашенско сирене. Не, че това ми попречва да се спра на филе миньон в Cerveseria Baldo, но тази вечер определено сме по-скромни. Посрещаме наши приятели, които са тук за уикенда и летим заедно на връщане. В събота вечер градът кипи от живот – заведенията преливат, наблизо гърми концерт, млади хора стоят на крак около баровете с бира в ръка. Аз обаче имам нужда от ударна доза beauty sleep, затова се насочвам към хоризонтиране.
Друг ден
Днес е неделя и прогнозата е лятна – цели 27 градуса. Планът за деня е да опитаме churros con chocolate за закуска и да посетим Bio Park Valencia.
Оказва се, че неделният ден е нещо много различно от седмичните дни – халите са затворени, затова пък околните улички са превърнати в бит-пазар заради тоновете туристи, които се изсипват през уикенда. Google отново ни идва на помощ, препоръчвайки La Horchateria Santa Catalina. Правилното място (на два века) да си оближеш пръстите. не знам как предния път прекарахме една седмица в Испания, без да опитаме тази толкова типична закуска. Готови сме да щурмуваме зоо-парка.
Първо правим дълга разходка през парка Турия и ето че (хаха) отново е време за храна. Сядаме за отмора до езерцето с лодките-фламингоси и патици. Тук е пълна лудница и испанският отново влиза в употреба – сервитьорът е колумбиец, който не говори английски. Чувствам се почти горда с поръчката – за жалост няма tortilla espana, но пък лимоновата бира и няколко кг patatas bravas спасяват положението.
Трябва да призная, че първоначално съм леко скептична към Био парка, главно, защото на сайта изглежда доста детско и прилича просто на поредният голям зоо-парк. Мястото обаче се оказва истинска перла. Неописуемо е и просто трябва да се види. За мен акцент са не толкова животните, колкото дизайнът и изпълнението на ландшафта. Като любители на пипнатия детайл, тук това изискване е напълно задоволено. Накъдето и да обърнеш поглед, всичко е помислено, пипнато и поддържано, организацията е чудесна, има WC на всеки ъгъл и навигацията е естествена, без необходимост от стрелки и табели. наистина съм приятно изненадана и неделният следобед е чудесно преживяване.
След поредни 17 км ходене, правим една вечеря в Las Mеninas и завършваме деня доволни. Еstoy cansada.
Друг ден
Днес единствената ни цел е Oceanografic музея, който е най-големият аквариум в Европа и е част от футуристичния комплекс La Ciudad de las Artes y las Sciencias. Той се състои от 5 основни сгради: Hemisfеric е IMAX кино; Umbracle – еспланада и паркинг; Science Museum, в който в момента тече Harry Potter изложба; Palau de les Arts Reina Sofia – операта и Agora, което е пространство за различни събития. Тези уникални сгради са проектирани от Santiago Calatrava и Felix Candela и изглеждат така, сякаш си на някоя друга планета или като декор от Стар Трек. Като гледам това, няма как да не ми мине мисълта: а ние правим Графа… ох, малки и жалки смее (ама хич няма да започвам с тази тема…).
До комплекса вземаме такси, от 27 градуса предния ден днес слизаме на 18 градуса, времето е меко казано неприятно, мен ме боли гърлото, но все пак сме отделили целия ден за това преживяване и се гмурваме с ентусиазъм.
На входа бързо разбираме, че да имаш предварително закупени билети онлайн си е чудесна идея и влизаме без да се редим на опашката. Верни на любопитството към всичко обаче, се нареждаме на друга опашка – за аудио гид, който, както установяваме само след малко, е напълно излишен. Пред аквариумите е твърде претоварено и шумно, а информацията – твърде кратка и недостатъчна. Напълно излишни са и опитите за снимане с телефон на изумителните същества аквариумите – много по-добра идея е човек да попива с очи, и без това снимките са пълен шит заради липсата на достатъчно светлина. Навигацията тук не е толкова добра, колкото в Био парка, но пък има карта и я следваме донякъде.
Следобедът е посветен на делфини, акули, моржове и белуги. Случваме шоуто с делфините, което се прави 4 пъти на ден, но навън е толкова студено, че едва издържам. Направо си е за палто, шапка, шал и ръкавици. Иначе си личи, че делфините са тренирани с много любов, а клипчето за Oceanographic-а, което ни пускат като част от шоуто, направо си е като recruitment реклама.
От цялото място най-впечатляващ за мен е тунелът с акулите, който най-после удовлетворява мечтата ми за огромен аквариум с усещането, че плуваш с тях под водата. Може би това е единственото място, къде си струва да се снима, по-широко е и има възможност.
На връщане отново ползваме такси, достъпни и приятни са. Аз съм откровено настинала и давам на заето от студ, тълпи и емоции.
Последен ден,
предвиден за лежерен шопинг. Оставяме багажа на Estacion del Norte. Точно до помещението с клетките за багаж, има WC и естествено, се възползваме. Неслучайно акцентирам над това – тоалетните са изключителна индикация за нивото на едно място / град / общество. Тази обществена тоалетна, на гарата, блести от чистота и е близо до лукса – вътре звучи лек джаз и в дамската част има две дискретни места за гримиране с холивудско осветление. Въздържам се да снимам, но да. Уви, на светлинни години сме.
Първо се отбиваме в Mercado Central и си избираме сладкиш с портокали, сирене с трюфели, los mejores queso del mundo и още няколко вида, черен шоколад с лимон и разбира се, два вида от моя любим марципан. После се гмурваме из магазините, докато не става обедно време. Решаваме, че искаме да се отбием отново в Las Toneles и да опитаме още от вкусното им меню. Към 14ч там се оказва истинска автентична испанска лудница. Сервитьорите тичат насам-натам, викат (всъщност почти изпяват) високо поръчките и току изнасят огромни тави с паея. Местни хора и изумени туристи се бутат пред входа и около бара. На последните им отнема известно време да разберат, че трябва да си вземеш номерче от бармана, за да те настанят на маса. През цялото време шумотевицата и организирания хаос са толкова пълни, че чак се развеселявам от този абсурден начин да се храниш. Все пак съм благодарна, когато излиза нашето номерче и ни настаняват, поръчваме си cana (каня) бира и две пълни до горе чинии с готвено. Храната е безумно вкусна – ядеш, ядеш и не виждаш дъното.
Следобеда посещаваме църквата San Juan (в която валенсианците смело твърдят, че се пази Граала :)), после пием кафе и пазаруваме. много обичам, когато настъпи този момент – един град е бил просто име на картата, нещо непознато и мъгляво и само след седмица изследване, вече го свързваме с конкретни имена на улици, паркове, ресторанти, храна, музеи и дори хора.
Благодарна съм, че като двойка се радваме на абсолютен съвпад на любопитство и желание за откриване на нови неща, удоволствие от храната, способност да оцениш всяко дребно нещо, което носи атмосфера и прави нещата автентични. Валенсия е красив и разнообразен град и може да донесе много удоволствие. Само желание да има.
Накрая споделям един канал, който следя от известно време: Джеймс е новозеландец, а Yolanda е испанка – двамата разказват за нюансите в испанския начин на живот, разликите в различните региони, митовете и легендите за страната и много други любопитни неща за Испания. Ако ви е интересно, последвайте ги: