Уикенд на езерото Комо
След две години плътно седене вкъщи, отново сме на път и разчупваме бетона с първото от поредица пътувания това лято – до Италия. Това е второто ни пребиваване там след Рим и Анани, и този път дестинацията е Cernobbio на езерото Комо.
Освен запазеното в booking студио, цари пълна импровизация, несвойствено за мен не правя никакви проучвания и съответно нямам кой знае какви очаквания за предстоящите 4 дни.
Стигането до Чернобио си е сериозно пътешествие: Wizz до Бергамо, оттам – шатъл до Централна гара в Милано, оттам – влак до Комо и накрая, поради липса на таксита, градски автобус номер 11 до наетото студио.
Дължината на пътуването обаче е възнаградена от мястото за вечеря, което ни препоръчва дамата, стопанисваща апартамента – Пицария L’ancora – както тя се изразява it’s not cool (с меко л), but very gooda. И наистина, мястото е малко, почти сбутано, но е автентично, пълно с местни и доста примамливо. Зад бара се вихри най-колоритният пицар, а пиците, които ни носят, са греховно вкусни. Както казва една позната, ядеш и ревеш.
На другия ден
се отправяме към Комо, където, разбира се, изваждаме телефони за първи снимки на красотата.
Модерна минималистична скулптура край кея, посветена на Алесандро Волта, ни отвежда към неговия музей наблизо. Дори човек да не се интересува много от откриването на електрическите батерии, сградата сама по себе си е произведение на изкуството с впечатляващ купол, мраморни колони и барелефи, така че сме доволни от тази кратка инженерно-културна отбивка.
Идва време за обяд и решаваме да си потърсим ресторант. Зоната покрай брега на езерото очаквано е доста туристическа, но успяваме да изберем добре: във Fontana D’oro ни приготвят вкусно морско плато и зеленчуци на грил и сме заредени за следващата идея от разходката: да се качим до Brunate над езерото с популярната железница и да стигнем до фара, построен в чест на Алесандро Волта, който за кратко е живял в Брунате.
Железницата е изградена в далечната 1894 година и си е интересно преживяване. Уви, човек не може да се сдобие онлайн с билети и се поизпичаме на дългата интернационална опашка пред касата.
Да отворя тук една скоба за италианските билетерии. Ужас. Понеже този път ни се налага да ползваме всякакъв вид транспорт, бързо става ясно, че системата не работи ефективно (поне за чужденците, макар че ние сме от технически грамотните): автоматите за билети са тотално безполезни, гишетата са бавни, а служителите – незаинтересовани и я говорят английски, я не, онлайн не могат да бъдат купени почти никакви билети. В градския траспорт си купуваш билети от шофьора (ако има), ако не, те пращат в магазините за цигари да се снабдиш. Изобщо, тегава работа, ама хайде, няма да се фокусираме много над отрицателните неща 🙂
Качваме се обаче на железницата и стигаме горе. След известно колебание от моя страна искам ли, мога ли, тръгваме към фара на Волта, което си е сериозен преход като наклон, особено в следобедната жега. След първия задъхан завой, виждаме как към нас се задава шатълът към фара (нещо средно между джип и пикап), спираме го като маршрутка и се натоварваме като картофи за нагоре. Той така си ни и кара. Пътят е целият в завои и е толкова тесен, че шофьорът бибитка преди всеки завой, за да сигнализира на евентуално идващ автомобил, че видиш ли, ида. Екстремизъм.
Все пак стигаме значително по-бързо и щурмуваме витите стълби на фара. Краката ми вече им се крещи, ама пуст ентусиазъм. Гледката горе оправдава всички усилия, както обикновено, а тирамисуто след това е достойна награда в комбинация с божествената гледка, която аха аха стига Швейцария.
Следва слизане надолу по един ситен калдъръм, изпитание за стъпала и прасци, но е красиво и успяваме да надникнем в разни китни дворчета и къщя. На едно от местните хотелчета, виждаме табела, че тук е намерил убежище самият Пенчо Славейков след прокуждането му от страната.
След поредната дъълга опашка и бясно веене с ветрилото в жегата вземаме железницата надолу, вече доволно изморени и пълни с впечатления. Вечерята е в Чернобио, в ресторант с не-много италианското име Osteria del Beuc. Сервират ни на маса в една тясна уличка с късче гледка към езерото, най-вкусните ребра, ньоки и прясна паста с моцарела. Неизбежно се сещам за Лиз Гилбърт, нейното пребиваване в Италия и дънките с номер по-големи, които си купи след един месец тук… Готвят пре-кра-сно. Но и явно в района не е като да липсват традиции и талант – на път за този ресторант, подминаваме други два в Cernobbio, които са с Мишлен звезди.
Завършваме този пълен ден със сладолед и джин с тоник и благославящи италианските благини.
На другия ден
имаме само една точка в програмата – разходка с корабче по езерото до емблематичното Bellagio – красиво градче, което е украсено от елегантни вили и къщи с прекрасни градини.
След кратък фал-старт с намирането на правилната лодка (защото купуваме билети от Cernobbio директно за Bellagio, но се качваме на погрешната за Como), все пак намираме правилното корабче и бавно се понасяме по зелените води на езерото. Пътуването е сравнително протяжно (близо два часа), спираме тук и там на различни спирки и човек може спокойно да се наслади на крайбрежието.
Стигаме в Bellagio точно за обяд. Целенасочено се измъкваме от тълпата туристи и браво на Гугъл, намираме един ресторант с доста приятна гледка към другия ръкав на езерото, в който царува колоритна гласовита италианка, въздаваща ред като кулинарен регулировчик и раздаваща вкусни пици на народонаселението от туристически и местен произход.
Жегата е доста сериозна, но се отправяме към градините на Villa Melzi, като единствено желание за посещение в Bellagio. По пътя нататък минаваме край истински Бевърли Хилс: всичко тук е пипнато, нагласено и напудрено. Няма място, което да е неподдържано, запуснато или неизползвано. Всяко кътче е превърнато в оазис и нищо чудно, че имотите струват милиони.
Градините във вилата също са приказно красиви. Имотът е построен като лятна резиденция на фамилия Melzi, с огромна любов към ботаническите видове. Огромни дървета, екзотични азалии и плетове с камелии, рододендрони и японски декоративни дръвчета препълват сетивата и единственото, което ми липсва, е достатъчно пейки за съзерцание на тази красота.
След градините, се гмурваме за малко в тесните улички, изнурени от жегата и се спасяваме за кратко с кафе, крем брюле и мохито в барa на хотел Seta.
После ни остава само да намерим корабчето, което да ни върне в Чернобио. Едва намираме сили за вечеря, но сме щастливи под пълната луна.
Последният италиански ден прекарваме отново в смяна на сто и две превозни средства, но първото пътешествие след дългия закотвен период приключваме уморени, заредени и доволни. След два дни летим за Малта :о)
Снимковият материал е на Александър Грънчаров и правата принадлежат на автора.
