Свръхчувствителност

Винаги съм смятала, че чувствителността ми не е слабост (въпреки че понякога може да е твърде досадна и усложняваща живота), напротив – възприемала съм я като дар, който ми дава възможност да улавям най-фините трептения на света, и с това – да го усещам и разбирам по-добре и да го интерпретирам красиво в нещата, които създавам.

С напредване на годините обаче установявам, че някъде по пътя чувствителността ми (да не се бърка със срамежливост) се е изострила до свръх-сензитивност, която от дар, на моменти се превръща в истинско проклятие… всичко, което останалите хора възприемат като шум, вибрации и обща атмосфера, аз възприемам в пъти по-силно и по-дълбоко. Градските шумове, безкрайните клаксони, тиктакането на часовник в тишината, и най-тъничкото жужене, говоренето на висок глас по телефона – на моменти всичко това е като жигосване – уморява ме, обсебва ме, отнема ми възможността да се фокусирам и имам нужда буквално да се скрия в звукоизолирано помещение, без всякакъв достъп на външния свят вътре.

Много пъти съм питала дали това е някаква форма на невроза (щом дори пърхащите гълъби ми причиняват стрес :)), но когато попаднах на това видео, с радост установих, че не съм само аз луда 🙂

„It’s both a blessing
and a curse
to feel everything
so very deeply.“

Image by Free-Photos from Pixabay