„Под небето на Тоскана“
Ако някога сте гледали едноименния и по холивудски фриволен филм с Даян Лейн, той не бива да ви заблуждава: книгата на Франсис Мейс “Под небето на Тоскана” е доста по-реалистична, детайлна и убедителна. Когато я започнах, вътрешното ми гласче измрънка, “сега, това, ако го беше написала Елизабет Гилбърт, друго щеше да е”, но докато се усетя и бях преполовила страниците.
Книгата е американски поглед към италианската действителност – от преживяването да си купиш стара къща в Тоскана и три-годишните ремонти с невъзможни италиански майстори, през изравянето на етруски артефакти из двора, през изкусителната и изобилна храна и производството на зехтин от собствени маслинови дръвчета, до безумното шофиране по италианските пътища, общуването с местните хора, обикалянето на региона и в крайна сметка – влюбването в едно толкова различно, но обаятелно място, което усещаш като истински дом.
Единственото, което ми липсваше, беше контекст – детайли от личната история зад това богато изживяване, наречено лятна къща в Тоскана.
Книгата е написана в сегашно време, което ми напомня за моите собствени пътеписи, действието е преплетено с рецепти от италианската кухня и носи специфична bel far niente атмосфера – истинска наслада за сетивата.
“Всички летни плодове узряха под средиземноморското слънце. В началото, когато пристигнах, черешите, а сега и жълтите праскови. Вървим по римския път към Сант Еджидио и берем в шепи горски ягоди, които потрепват като скъпоценни камъни под назъбените си листа – най-божествения от всички плодове. След тях са белите праскови с бледа и уханна плът. Сладоледът от тях те кара да искаш да танцуваш. После идват сливите във всичките им разновидности – малките кръгли жълти джанки, тъмните синьо-лилави сливи и тези, бледозелените, които са по-едри от топка за голф. Гроздето започва да зрее в по-южните части на страната. Първо се зачервяват ябълките, а след тях и първите круши. Малките зелени круши не изглеждат узрели, но всъщност са. Следват ги възкръглите круши, изпълнени с лунички. През август смокините тепърва започват да се наливат и достигат пълна зрялост чак през септември. И най-накрая узряват къпините, най-летният плод.”
“Жегата избива в силен, краткотраен дъжд, който обилно напоява земята, след което спира, сякаш нищо не е било. Зеленият пейзаж се размазва в рамката на прозореца. Слънцето отново блесва, но този път не така безмилостно жестоко. Есента започва да се усеща наоколо. Кое я издава? Мирисът на изсъхнали листа? Внезапната промяна във въздуха? Светлината, която денем става леко кехлибарена, или синкавата мараня, която вечер се издига над долината? Бих искала да видя как листата сменят цвета си, да събирам лешници и бадеми, да посрещна първия студ с огън от маслинови съчки. (…)”
