Лятото на една льохманка I
преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения. понякога е наистина колоритно как околните шофьори просто не могат да отреагират адекватно на подобно каране, главно, щото рефлексите им са на едни други нива.. (или просто са заврени на едни места…)
та летим си към морето по тъмно, а заветната цел е къмпинг смокиня. мястото, разбира се, разбива всичките ми очаквания (ако изобщо една глезла, безнадеждно свикнала на хотели с некви звезди по тях, може да има такива). палатките са на дет’ се вика 3 метра от вълните, а току-що изгрялата луна хвърля светлинна пътека във водата (който не вярва – да иде да види!!) барът се тресе от бясна музика, облаци и джагита, в палатката се допълзява едва, когато може да се снима изгрева. заспиваш в някакво алкохолно опиянение, и чуваш единствено… вълните.
няма да изброявам кое ме кефи. само ще кажа, че се събуждаш и още преди да си измил зъбите, се изтичваш полузаспал във водата, ако решиш да се излежаваш цял ден, погледът ти не е издразнен от сто чадъра, в комлект със сто задника, закотвени на сто шезлонга, от които не можеш да видиш морето, камо ли да усетиш простора и да се порееш като хората.
като казах хората, се сещам, че тези тук са супер лежерни и готини. повечето джиткат както майка ги е родила, от едни ще научиш как се разпъва палатка с едно движение (жалко че не го снимах това), от друг – какво са рейките и имат ли те почва (в нашия случай достатъчно пясък) у нас, трети (цял отбор всъщност) ще те забавляват с почти изумително-непредположително-осъществимото докарване на цял кемпър на плажа.
е, покрай всичко това, има и някои неудобства. например, налага се като един изявен природолюбител, да наторяваш редовно дюните, за да могат пясъчните лилии да се развиват както трябва ( или по-скоро щото wc-то е на едни разстояния, дето ти трябва памперс от големите за изпът), постепенно свикваш с пясъка в задника, който те придружава навсякъде, с ледената вода за къпане и още куп подобни благинки, които на фона на общото размазване – фрапе на плажа, и свещи, барбекю с шишчета и ребърца на лунна светлина, как да се изразя: просто не ти правят грам впечатление. е, всичко това, разбира се, е моят безкрайно лаишки (но и непредубеден) поглед, защото никога преди не съм го правила. предполагам че хората, които от години ходят на къмпинг, всичко това им е като добър ден. струва ми се, че за първопалатколаче, се справих доста добре със сефтето, така че евала на стратегията: заведи ме, покажи ми как и после ме остави да се оправям (наслаждавам)… :о)
