Лятото на една льохманка – част II

Светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. Лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. Тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. Поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. Уви, това вече е лукс. Намирам се в едно село. От една страна цари пълно спокойствие. От друга страна – гъмжи от скрит живот. Всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… Това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

Някак екзотично забавно е, наистина, че вместо пред басейна на 3-звездния хотел в Синеморец, се озовавам с дълга вещерска метла пред тоалетната в средата на двора (друга просто няма) и отваряйки вратата първата ми реакция е: за нищо на света няма да вляза вътре!! Поне пет или шест паяка висят дружелюбно вътре и така небрежно поклащат крачища, че на мен ми призлява и решавам отчаяно, че ще отложа всякакви „нужди” за края на седмицата. (Ако мразя нещо от цялото гадинско войнство, това са паяците – твърде много крака, придружено от твърде скорострелно придвижване.) По дяволите. Няма да се правя на някаква хленла сега, я! Хващам метлата (слава богу с дълга дръжка) и заразмахвам здраво. След като съм умъртвила поне половин дузина гадове, се престрашавам да надникна вътре. Хм. Ще трябва да свикна някак. Като се стъмни обаче – никакво влизане! Противопоказно е за моята клаустрофобия – току-що я регистрирах, ако ме разбирате правилно…
Иначе идилията е пълна – птички, сутрешна роса по тревичките (които на гладно се гъзурча да снимам с риск да се залея с кафето – ех тази мания макрото), дървета, отрупани с ябълки, сливи, круши, мушмули… След поредния обилен обяд, задавам логичния въпрос: защо не живеем на село?!… Минали са само три дни, а аз вече усещам как неимоверен прилив на енергия се насочва към мозъка ми и аха – аха да го залее.. Всъщност вече почти чувам онова, което наричам „цъкане”, тоест усещам задвижването на буталата, което си налагам да отместя поне за края на седмицата. Изумително е как след само 5-6 дни почивка и излизане извън коловоза, гледната ми точка е съвсем различна и вярвам в себе си и способностите си десеторно повече.. Дори се зачитам в иначе хвърлените на пода два броя на Мениджър.
А иначе ние – на село, на село, ама културтрегери все пак! Вечерно-дневният кино парад се оказва полазен от прекрасни като идея и визия фентъзи филми:

mirrormask >>

lemony sniket >>

и hitchhiker’s guide to the galaxy >>