Купичка златен ориз

Дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството..
Тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. По средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? Първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. После изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да е фантазия…
Къде ми е магията, къде са ми петте четвъртини на портокала и къпиновото вино? Някъде под торбите с гипса и безумните срокове за затваряне на поредния брой. Нищо чудно, че съм в творчески запек. цикличността води до зацикляне. (Добре, че поне не ни чака изцикляне на паркет). Цялата ми енергия отива в опити да създам нещо смислено, красиво и качествено. Въртенето в кръг ми отнема погледа отстрани. пиша стихове, наум, докато качвам петте етажа до входната врата, после ги забърсвам с мокрия парцал, добре напоен в м-р Пропър и започвам да ги пиша отново нощем, когато заспивам, а те биват безмилостно пометени от съня, незаписани, пръснати из вселенския прах.
Днес съм откровено уморена. а няма от какво. искам да седна някъде в парка и да зяпам тъпо все още зелените дървета, без да мисля за думи. Вместо това седя пред монитора, нахлупила огромни смешни слушалки, които ме правят да изглеждам като ангел – космонавт, и слушам yanni, надявайки се да напиша поредния смислен текст. Имам дни, като този, когато се чудя за какво пиша, какво искам да кажа, на кого искам да го кажа и защо. Хората масово са изтрещели, вчера главният редактор на друго ит списание много точно определи ситуацията като „опростачване“ (как обичам забитите като пирончета думички, когато на мен са ми кът) и не знам дали има смисъл да им говориш на хората, сигурно има, защото никога не е чак толкова отчайващо, но… защо ли ми идва да си мълча… Richard Claydermann рони сълзи в огромните ми слушалки, а аз чета за най-могъщите жени на планетата и се опитвам да си представя какво ли е да си една от тях. Честно казано хич и не искам да знам каква цена плащат, за да са там, където са. Въпрос на избор. Има нещо мъжкаранско в това да командваш цяла нация примерно.. И високомерно.. Наскоро четох че Маргарет Тачер страдала от деменция.. Какво да коментирам? Откъде тръгна и докъде ми стигна мисълта? Май през уикенда трябва да потърся спасение в апликация с ръчна хартия (оранжеви и тъмно кафяви райета) и в картини, на които няма лица. Умората ражда странни бетонни балончета в главата ми. Хаотични. Непрозрачни. Индигови.
Дано само отлетят или се продънят по-скоро.