Един месец в Нормандия – част I
Колко от вас знаят къде точно се намира Нормандия?
Когато пратих първи снимки на двете големи племенници, реакцията на Криси (14 г) беше: “нямам идея къде е Нормандия, никога не съм чувала за тази държава или град или каквото е там” :). Ако и вие не сте сигурни, надявам се нашите едномесечни нормандски преживявания да внесат малко повече географска яснота.
И така, Нормандия се намира в северозападната част от Франция и заема над 30 хил. кв. км площ. Наименованието идва от Normant или Northman още от далечните времена на 9 век, когато територията е завзета и заселена от викинги. В по-новата история, Нормандия е известна най-вече с дебаркирането на съюзническите войски през Втората Световна война, което се оказва ключово за обръщането на хода на войната. Това е събитие, на което се отдава сериозна почит и днес, дори в най-малките градчета в района. Той е известен и с производството на масло, карамел, сирене и сайдер.
Нашето пребиваване в Нормандия има доста по-романтичен и съвременен привкус – идеята е да отседнем в Chateau de L’isle Marie, което от две години е Coliving – co-working място и да изследваме околността, в съчетание със сериозна почивка. Затова след двата дни в Париж, вземаме бързия влак от Gare Saint-Lazare до Carentan, а оттам ни посрещат с кола и откарват до шатото.
Попадаме в един алтернативен свят.
Сградата на замъка е на има-няма 800 години, паркът към нея е семпъл, но затова пък огромен, тишината е оглушителна, нарушавана единствено от птича песен и потракването на клюновете на щъркелите, населили всички комини с огромни гнезда. Наоколо свободно пасат коне и от време на време притичват зайци и сърни. Какво да кажа – очарована съм още от първия момент.
Наоколо няма близки съседи, а в следващите дни наблюдаваме дейността на фермерите – първо „завиват“ десетки бали със сено, после идват и ги натоварват и така пейзажът наоколо се променя почти ежедневно.
Стаята, която сме запазили, е като за крал и кралица – почти 40 квадрата, с достойна баня към нея, с гледка към полята наоколо. Мисля, че тук най-после мога да си почина истински от градския живот. Не се стъмва докъм 22:30 часа, което е доста странно, но първата нощ е със здрав, отморяващ сън, какъвто отдавна съм забравила, че съществува. Ако всички нощи спя така, няма да искам да си тръгна.
Но ако нещо ме впечатлява истински, и всъщност почти ме разтърсва, е количеството небе, което се е ширнало като ефирен плащ от единия край на погледа до другия. Сякаш за пръв път виждам небето истински, сякаш съм застанала на ръба на Земята и това е единственото, което ме обгръща. Нищо друго не съществува и усещането е неописуемо. Такъв простор е забравен лукс, награда за изтормозените ми градски възприятия.
Такива са мислите ми и на първия нормандски бряг, на който стъпваме ден след пристигането ни. Градчето е Barneville-Carteret и е спокойно, чисто, подредено, с поддържани къщи, излъчващи приглушен лукс и каменно достойнство зад планини от розови хортензии.
На плажната ивица цари покой, тишина, чайки, широта и безбрежност. Нормадски плаж – дълго мечтано като дестинация, още една малка сбъднатост.
Пейзажът става почти неузнаваем. Но при първото ни идване има отлив и е чудесно за разходка.
В следващите няколко дни заживяваме в ритъма на шатото. Бавни сутрини, приготвяне на храна, кратки моменти на социализация с останалите обитатели на мястото. Повечето са млади хора от съвременния тип номади, които пътуват и работят отдалечено и за тях ко-ливинг-ът е начин на живот. Ние нямаме никаква представа за него, когато вземаме решение да пребиваваме един месец тук – просто познаваме собствениците и ни грабва идеята за почивка, през която (ако искаш или се налага), можеш да работиш.
За мен основният плюс на ко-ливинга е гъвкавостта – ако искаш се присъединяваш към общите активности, ако не искаш – си следваш собствената програма, ако искаш, наемаш колата за еднодневен трип, ако искаш – си пакет заедно с останалите.
Харесва ми, че има протяжност, и възможност за абсолютен рестарт на мозъка. Простотата на пейзажа навън, просторът и неописуемата тишина правят всичко това възможни. Благодарна съм и че нищо не е наша отговорност, защото (като вече бивши собственици на изискващ и специфичен имот) сме напълно наясно какво означава да се поддържа подобна собственост в добър вид.
Тъй като сме си луди гъби, които обичат храната, в багажа ни насам сме скътали кори за баница и цилиндър с бяло сирене :). Една от първите вечери приготвяме въпросната баница и обясняваме на младежите, които са от цял свят (Бразилия, Канада, Полша, Франция, Щатите, Италия) какво има вътре и как да я ядат с пръсти.
Тук редовно някой готви на добра воля и можеш да се присъединиш и да опиташ нещо различно. Като например бразилска Fejoada, приготвена с много любов от Педро или индонезийски блюда, които ни сготвя Изал, ден преди да отпътува от замъка.
Някой от следващите следобеди отново сме на брега на океана, този път в Quineville. Малко, китно градче, място за кемпери и плажна ивица, докъдето ти стига погледа. Винаги преди, когато съм си мислела за нормандските брегове, съм си го представяла точно така – почти празно, необятно, с простор, който те кара да си поемаш дълбоко въздух, с неизменния брулещ вятър и километри див бряг, без следи от човешка дейност.
Прекарваме спокоен и слънчев следобед, доволни от температурата на водата и насъбраните съкровища – миди с интересни цветове и форми, които както винаги изпълват джобчетата до пръсване.
Това е второто малко градче в околността (всички са или нещо-си-ville или нещо-си-sur-mer) и впечатленията ми са, че са красиви, спретнати и китни места, с поддържани каменни къщи и още по-привлекателни градини. Архитектурата е изцяло barn тип – скосени сиви слюдести покриви, които вероятно са най-доброто решение срещу дъжда и влагата.
Тук-там има модерен прочит на същата тази архитектура, което много ме радва. Уличките и тротоарите са чисти, всичко е някак подредено и приятно за окото.
За моя радост навсякъде виждам и цели облаци от хортензии, виреещи прекрасно в северния климат.
В една от съботите на юли се отправяме на еднодневно пътешествие до Mont Saint-Michel. Въпреки статиите, които упорито твърдят, че е добре да се избягва този месец и особено уикенда за посещение, все пак решаваме да се присъединим към малката група в колата и прекарваме един изключително приятен ден.
Критично в положителна посока се оказва решението да тръгнем много рано, за да изпреварим тълпите и след като с мъка сме се надигнали към 5 часа сутринта, към 9 вече ходим пеша по моста към острова. Тъй като мястото наистина е много специално (твърди се, че е второто по посещаемост място във Франция след Париж), детайлите за него пренасям в отделен пост, който можете да прочетете тук >>.
Останалата част от деня е не-по-малко очарователна – обядваме късно в ресторант с уникални порции от миди и пържени картофи, който се намира близо до брега откъм гърба на острова. Импровизирано се изтягаме за дрямка на поляната наблизо под дебелата сянка на малка горичка, след което посещаваме малко по-популярен плаж в близост и поемаме обратно към шатото бурно пригласяйки на шлагери от 80-тте в колата. Няма такова забавление!
За 14 юли, Националния празник на Франция, се отправяме отново към Барневил, идеята е пикник на плажа и да гледаме фоейрверките за празника. Изключително любопитно за мен е да наблюдавам прииждането на прилива, който за половин час буквално поглъща огромната плажна ивица. Местим се три пъти, за да избегнем водата и накрая финишираме на скалите над пясъчната ивица (която вече не съществува). Докато другите играят карти, аз поглъщам с всички сетива необятността на океана и снимам и се наслаждавам на гледката. Уви, фойерверките са отменени за неделя, така че изиграваме някаква смешна игра на карти, изяждаме сандвичите и пицата, доизпиваме коктейлите и поемаме обратно към замъка.
Редуваме дни на работа (за мен писане на публикации за блога, оптимизиране на текстовете на сайта), с активности по избор в замъка. Следобедната дрямка ми се отдава с изумителна лекота, за каквато не мога и да мечтая в града. Нямам идея кой ден сме, може би единствено Семейните вечери, които са винаги в петък, горе долу ми подсказват. Поредната е с италианска тема La Dolche Vita и подреждаме маса почти като за сватба. Мю-Мю и Чезаре ни приготвят истински празник – с фокача, спагети, брускета, салати. Малко ни замръзват дупетата на женорята, издокарани в рокли като за темата на вечерта, ама това са рисковете на живото предаване 🙂
Следващата семейна вечеря е наш ред и начело с шеф Алекс (тук и двамата сме Алекс, че е по-лесно), приготвяме най-впечатляващото барбекю с бургери, зеленчуци и пържоли. Кухнята прелива от доволно мм-кащи гладници, а ние сме доволно изморени (не е лесно да нахраниш 19 човека), но и доволни от свършената работа.
