Докосвания

Съзнателно встрани от суматохата на празниците и коледните партита, щрихирам в съзнанието си идеята за една картина. Тя е от онези картини, които рисувам само за себе си, като поглед навътре. В нея се крие покоят, който настъпва след дълго търсене и е като лек бриз, който повява воал от сребърни нишки. Картонът е на статива, скицирах някои детайли. Но не бързам. Знам, че ще излезе от мен. Но не веднага. Затварям очи и я виждам. По-скоро виждам усещането, което ме тласка към нея. Това са цветовете на една a hell of a year за мен, през която живях задъхано, цветно, пълноценно. Една година, през която трябваше да впрегна всичките си останали сили, за да се изправя след тежък период, година, през която създавах, пътувах, покорявах пещери :о), палаткувах на морския бряг, осъществявах проекти отвъд собствените си възможности, открих благословията да попивам всеки споделен до дъно миг с човека до мен и с това да съм себе си повече отвсякога. Изгледах безброй филми, прочетох вдъхновяващи редове и сътворих още картини от дъното на една безкрайна вселена. В контакта с хората осъзнах, че не е важно дали „разбираме“ от изкуство, а дали допускаме емоцията, вложена в него, да ни вълнува, да ни докосва. Онова което остана след представянето на книгата, след еуфорията и умората, беше помитащата позитивна енергия на десетките докоснати сърца. Сещам се за началото на crash, усещането за липсата на близост, което провокира сблъсък, за да има докосване, за безразличието в собственото сърце… Затова моето единствено пожелание за идната година (ако изобщо вечният поток на времето може да бъде разделян така..) Е сетивата ни да са отворени към красивото, да се оставяме то да ни докосва. Неслучайно нарекох този блог acrista cafe – за да е специално пространство – с отворено сърце ли си, ще те накара да се усмихнеш като над чаша топло ароматно кафе в дъждовен следобед..
Цветна година от мен!