Глътки зимен дъх
Душата и съзнанието ми бавно започват да привикват към факта, че жадуваната една година почивка вече започва. Докато пътуваме транзит през няколко държави, почти не усещам, че сме извън България, докато не спираме в Блед за кратка почивка… Езерото изглежда точно като от Мъглите на Авалон. Лека мъгла се стели над абсолютно спокойната вода, а в нея се отразяват не един, а цели три замъка, сякаш излезли от приказките. За да е пълна идилията, във водата плуват патици, с ярко зелени и лилави окраски на главите. Заскрежените дървета наоколо изглеждат като зимни пазители на тази ледена красота. Минава ми мисълта, че бих могла да остана тук с месеци. Пътят за Iselsberg, където е нашият Straganzhof, минава през завои, на които gps дамата ни загуби ума и дума и направи почти челна стойка. Истината обаче е, че пътищата им са перфектни и дори само по това има да ги гоним с години. Най-после пристигаме и със задоволство установяваме, че дванайсет – часовият път си е струвал и още как! Запознаваме се с г-жа Defregger и аз дори успявам да изцедя малко немска реч от себе си – все пак не съм употребявала езика от 13 години, а тя с местно чувство за хумор ми отвръща, че и малкото ми немски при всички случаи е повече от английския, който говори тя. Както и да е, разбираме се някак. Успяваме да се задържим будни дотолкова, че да вкараме почти на екс прословутия „шнитцл“, който наистина се оказва кулинарна благословия, особено ако е полят обилно с тукашния Гьосер. Е, сега вече може да се спи.
На следващия ден дори самата мисъл, че се намирам оставена сама на себе си в една живописна уютна алпийска вила, сгушена сред величествени и поръсени със сняг хълмове, ме изпълва с неописуемо блаженство. В една ръка държа новата книга на Джоан Харис, с другата отпивам нес кафе, до мен послушно чака верният ixus, а до него – най-новата придобивка – беличкият MacBook. Докато другите се кефят на пистите, аз почти до сълзи се умилявам от обилната закуска в трапезарията с гледка към Доломитите, които се извисяват небрежно пред верандата, обляна от ослепителното австрийско слънце. Мисълта, която е в състояние да осмисли деня ми е, БОЖЕ, НЕ БЪРЗАМ ЗА НИКЪДЕ!! Мога съвсем спокойно да спя цял ден, да прочета цяла книга на един дъх, да готвя или да се изтегна на слънце, да взема 2 – часова вана или просто да дишам дълбоко, докато се взирам в някой покрит със сняг хълм. И така – следващите 5 дни! Какво да кажа, освен, life is good!!
През последвалите дни слизам бавно към същността на душата ми като по извита стълба с факла в ръка. Никой около мен не разбира от какво имам нужда точно сега. Притихнала. Това е думата, която ме описва превъзходно. Седя на стола на верандата, осепителното слънце блести в очите ми и не искам да знам нищо. Празна като черупка на ръковина. Изпълнена единствено с тишина. Оглушителна космическа тишина. За хората около мен, на които им е нужен адреналин, за да се чувстват живи, това състояние е абсолютна загадка. да не правиш нищо, за да си починеш психически, физически, всякак. Трудно е да обясня как всеки ден в София генерирам сериозни дози адреналин, които ме изпиват, изсмукват и оставят безсилна, затова пък с буци в стомаха. Най-вече непрестанното цепене на секундата на две, за да успееш с всичко, което искаш да вместиш в проклетото време. Чак ми става безкрайно смешно, когато ми задават въпроса дали карам ски, и при отрицателния ми отговор хората остават учудени от нежеланието ми дори да опитам. Аз пък оставам с неприятното впечатление, че съдят прекалено прибързано, че не ме познават достатъчно, че не уважават правото ти сам да избираш и занимания и начин да почиваш. Никога не съм имала афинитет към зимните спортове, пред навличането с куп дрехи и робокопски обувки, някак предпочитам камината с книга в ръка или страничният поглед през фотообектива, понякога предпочитам да съм просто наблюдател, а не участник. Това ми стига. Още повече, че съм благословена никога да не скучая, дори, когато съм сама. Именно тогава. Особено сега, когато съм преуморена. Винаги съм го знаела, но тази година още по-осезаемо откривам, че най-сериозният ми враг е умората. Тя изкривява света като през криво огледало, смазва сетивата ми, не мога да преценявам адекватно ситуациите, не мога да се радвам на живота.
Lienz ми хареса – малко, спретнато и чисто градче, с внимание към всеки детайл, уличка и магазин. За изкривените ни софийски мозъци, дори малко скучен. Хората са ведри, учтиви и спокойни, на пътя всички спазват правилата и няма грам проява на нетърпение. Как ли живеят тези хора без клаксони и препирни кой да е най-отпред на светофара? Сигурно добре. Сега разбирам хората, които пътуват по-често защо са все с единия крак навън. Ами то като виждаш какво друго има, не културен шок ами не знам какво ще изживееш.
Дните приличат на тънка паяжина, леко потрепваща от полъха на северния вятър. През тези часове на нищо-не-правене поглеждам в себе си и най-после откривам покой, и бавно стелещи се зелени снежинки. Не зная колко е часът, не зная коя дата сме, дори не мисля, че има значение къде се намирам. Важното е човек добре да познава себе си и да знае от какво точно има нужда, а аз това поне го умея добре. Усещам как най-после в мен се прокрадва добре познатия порив: още малко и отново ще съм себе си – широко усмихната, пълна с енергия, с две думи, заредена. Парадоксалното е, че погледнато отстрани, не правя нищо по цял ден, а на мен това ми действа като бъркане в контакта :о). Трудно е да обясниш. Не е и необходимо в моя случай. Всеки си има рецепти за изправяне. Моята е такава. Неслучайно и двете книги, които избрах да взема със себе си са «Приказка без край» (за втори път) и «Бонбонени обувки». Последната поглъщам буквално като чаша горещ шоколад в студен зимен ден – тя просто така си и въздейства. Отзад на корицата някой е казал, че това е най-добрата книга на Джоан Харис досега. Не знам дали е точно така, но безспорно е завладяваща. Всмуква те и преди да си се усетил, вече си в омаята на горещия шоколад, аромата на ром, кокос и «просячета», неспокойният вятър разрошва косата ти и носи тежкия мирис на зима и промяна. Нелек е изборът, да продължиш да бягаш и да се страхуваш, или да останеш, да се пребориш с демоните си и да повярваш, че неминуемо оставяш отпечатък върху съдбите на околните, независимо дали наричаш това магия или просто докосване..
«Чаша с мирис на пушек от горящи дърва, малко сметана, поръсена със захар. Горчив портокал – любимият ти шоколад, 70 процента черен със ситно нарязани портокали от Севиля. Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.»
«Шоколад. Теоброма какао. Храната на боговете. Прави се от смлени какаови зърна, лют черен пипер, канела и захар колкото да убие горчивината. Така са го приготвяли маите преди повече от две хиляди години. Използвали са го в церемонии за вдъхване на смелост. По време на жертвоприношения са давали шоколад на жертвите точно преди да извадят сърцата им.»
«Магии не съществуват – отговорих аз.
Тогава го наречи по друг начин. Наречи го начин на мислене, ако искаш. Наречи го обаяние, аура, блясък, чар. Защото по същество за това се иска само да стоиш изправен, да гледаш хората в очите, да им хвърляш убийствени усмивки и да казваш: «Майната ви, аз съм върхът!»
«Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.»
«Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.»
