„Wings of Desire“

Най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. Сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. Дотук с чувството за хумор. Черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
Поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. С напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми… Улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от „действието“…нанякъде. Може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… Става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – Берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

После ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. Интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. Това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… Дали това е естествено за този ми период? Мисля да. Сега е време за други неща. И все пак…: