Рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. Какво се случва, когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? Когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… Със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. Не знам доколко, не знам кога. Сигурна съм единствено в желанието ми за живот. Останалото са плаващи пясъци или временни илюзии. Често се сещам за Часовете. Продължавам да се идентифицирам и с трите жени. Само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне…