Дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството.. Тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. По средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? Първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. После изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да…

Песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. Колко щастлива се чувствам тук. Някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. Като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. Само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. За кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент.…

Понеделник сутрин е. От Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. В безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. Напоследък пиша все по-малко тук. Странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. Купища думички, избликнали от най-различни съзнания. Което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. Просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. Вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е…

Дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. Снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. Мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. Умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. Лепкава. Без шанс да я отърсиш. Обезсилена съм. Обезусмихната. Стъпка. Дишай. Стъпка. Издишай. Оборотите са чудовищни. Креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. Интересните неща са в save-for-later графата. По-късно. Кога ли? Всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че…