Винаги съм смятала, че чувствителността ми не е слабост (въпреки че понякога може да е твърде досадна и усложняваща живота), напротив – възприемала съм я като дар, който ми дава възможност да улавям най-фините трептения на света, и с това – да го усещам и разбирам по-добре и да го интерпретирам красиво в нещата, които създавам. С напредване на годините обаче установявам, че някъде по пътя чувствителността ми (да не се бърка със срамежливост) се е изострила до свръх-сензитивност, която от дар, на моменти се превръща в истинско проклятие… всичко, което останалите хора възприемат като шум, вибрации и обща атмосфера, аз възприемам в пъти по-силно и по-дълбоко. Градските шумове, безкрайните…