Историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. Някои, изглеждащи достоверни, други съвсем поукрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. Повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от Джони Деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че ли само, за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. Поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. Просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. Затова е и самотник, обречен от буйство…