Винаги съм смятала, че чувствителността ми не е слабост (въпреки че понякога може да е твърде досадна и усложняваща живота), напротив – възприемала съм я като дар, който ми дава възможност да улавям най-фините трептения на света, и с това – да го усещам и разбирам по-добре и да го интерпретирам красиво в нещата, които създавам. С напредване на годините обаче установявам, че някъде по пътя чувствителността ми (да не се бърка със срамежливост) се е изострила до свръх-сензитивност, която от дар, на моменти се превръща в истинско проклятие… всичко, което останалите хора възприемат като шум, вибрации и обща атмосфера, аз възприемам в пъти по-силно и по-дълбоко. Градските шумове, безкрайните…

Колкото повече нараства консуматорската истерия и информационната какофония около мен, толкова повече се интересувам от минимализма като начин на живот. Наскоро добавих видео канала на Matt D’Avella и започнах да се връщам към идеите за драстично разчистване и освобождаване от всичко (ама всичко) излишно. всъщност тази концепция ми е близка от години. Аз съм от редовно изхвърлящите и преподреждащи OCD* -та, защото иначе не бих могла да функционирам нормално. Фен съм на минимализма в архитектурата, интериора, модата и нещата в гардероба, устройствата и отношенията. Изпитвам истински ужас от вещоманията, плюшкин-щината, старинните интериори със задушаващите мебели, манията по количества обувки, а магнитчетата по хладилниците ме хвърлят в откровен потрес. Сигурно в предишен живот…