Вали първият сняг от месеци, а аз поглъщам с поглед първото нарисувано от мен пастелно звездно небе. Тези дни съм усмихната отвътре и плувам в енергия, която оцветява аурата в най-яркото червено. Обратно на това нося меки, земни цветове – цялата гама от бежаво до кафяво, зелено, капучино. Зачитам Захир за втори път и с наслада установявам, че начинът, по който Коелю напевно излива душата си, ми въздейства дълбоко и питателно, дори откривам нови мисли, заради които безмилостно подгъвам ъгълчетата на страниците. Парфюмът – филмът – се оказва доста слаб, на фона на книгата, въпреки очевидното старание на създателите му. Просто има моменти, когато думите все пак са по-силни и въздействащи от визията.…

Съзнателно встрани от суматохата на празниците и коледните партита, щрихирам в съзнанието си идеята за една картина. Тя е от онези картини, които рисувам само за себе си, като поглед навътре. В нея се крие покоят, който настъпва след дълго търсене и е като лек бриз, който повява воал от сребърни нишки. Картонът е на статива, скицирах някои детайли. Но не бързам. Знам, че ще излезе от мен. Но не веднага. Затварям очи и я виждам. По-скоро виждам усещането, което ме тласка към нея. Това са цветовете на една a hell of a year за мен, през която живях задъхано, цветно, пълноценно. Една година, през която трябваше да впрегна всичките…

Онези думи. Думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. На устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. Думи неуловими, дълбоки, истински. Като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. Възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… Сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. Също като онези думи.…