Напоследък всяка сутрин се събуждам с натрапчивото усещане за ценността на живота. Не просто моя собствен, a живота по принцип. чудото да си жив, да си в съзнание, със свежи, отворени към вселената сетива, да си способен да се радваш на дребните неща, като падащите ярко златни листа навън. Не знам откъде идва това чувство, може би интуицията ми се опитва за сетен път да ми подскаже нещо, а аз съм толкова уморена, че не чувам и не виждам, само долавям. И това лекичко усещане, подобно трептенията-вълнички, предизвикани от хвърляне на камъче във вода, макар и убийствено фини, ме карат да смятам всичко около мен за крайно маловажно, разговорите в…

Дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството.. Тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. По средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? Първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. После изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да…

Песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. Колко щастлива се чувствам тук. Някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. Като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. Само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. За кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент.…

това беше замислено като сериозна публикация. наистина. трябваше да се казва нещо като…брокат от звезди. не само, защото днес е специален ден, а защото отдавна не съм писала мисли и исках да споделя колко благословена се чувствам, да открехна прозорчето към изворите на щастието, от които черпя с пълни шепи, най-после достигнала покой.. мда. трябваше да е сериозен пост. обаче, понеже така се случва (защо ли :о)), че ме залива не само красота, а и нестихващ хумор и широки усмивки, предпочитам да споделя как си доказвам, че вместо на 33, май си стоя все някъде около … 3! :о)) имала съм няколко случаи ала Али Макбийл, в които ми звъни…

Напоследък се наблюдава следната очарователна тенденция: Племенничките (поне моите) никнат като гъби! В тази връзка ето го и бебе Кристиана :о) Най-новата фея се появи на бял свят на 30 април 2008 с манекенски мерки. Да е жива, здравичка, дяволито усмихната и винаги готова за щури идейки!