Дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. Снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. Мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. Умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. Лепкава. Без шанс да я отърсиш. Обезсилена съм. Обезусмихната. Стъпка. Дишай. Стъпка. Издишай. Оборотите са чудовищни. Креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. Интересните неща са в save-for-later графата. По-късно. Кога ли? Всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че…