Все по-трудно намирам музика, която да привлече вниманието ми до степен, в която да преровя света за всички албуми на даден изпълнител.. Търся отчаяно нови звуци, защото слухът ми отказва да възприема слушаните до безкрай изпълнения като въздействаща емоция – те отдавна са се превърнали в мъглява, дори дразнеща част от фоновия шум. Няма случайни неща – попаднах на Keiko Matsui, докато слушах поредната станция в Last.fm. Подобен стил бях слушала преди векове, когато притежавах всички касетки на Ричард Клайдерман, но все пак е различно. Ще се въздържа от описание на музиката, защото каквато и възторженост да вложа, става само с чуване. Възхитена съм и от простичкия факт, че кориците на албумите й са близки до моите…