На някои може им се стори смешно, но аз израстнах в среда и години, в които филмите на Bruce Lee и тези като Rambo, Rocky, Commando и Blood Sport се разменяха и поглъщаха на пиратски видео касетки, формираха ценностна система и дефинираха понятия като добро и зло и чувство за справедливост. И макар че едва ли могат да се нарекат шедьоври на филмовото изкуство, лично аз все още с умиление си спомням стаята ни с брат ми, която беше доволно облепена с плакати от тях – един от които беше точно снимката долу от Rambo: First Blood с този неописуемо-безнадежден поглед, който само Силвестър Сталоун може да извади :о). Близо…

Как ми омръзна, ама как ми омръзна само, да изберем да гледаме на екран грандиозна продукция, която слава богу няма нищо общо с тривиалните холивудски бълвочи, които ни заливат ежедневно, да се занесем до най-голямото възможно кино, за да можем да се насладим и на звук, и на картина, и до нас, по дяволите, за пореден път, да се окажат някакви недорасли инфантили, които кой знае защо са решили (сигурно я заради заглавието, я заради плаката) да се настанят точно в нашата зала. Е писна ми от рупащи пуканки, безумно дразнещи шумолящи пликчета, неуместен кикот и арогантно обсъждане на филма на висок глас!! Да, това е един малко по-различен пост…

„Ела като вятър. Ела като дъжд. Като теб, ще бъда вятър. Мечтая да заспя и да се събудя в ръцете ти.“ Един наистина красив филм.