На фона на своеобразното „засушаване“ откъм силни филми, което се наблюдава напоследък, Whatever works на Уди Алън е весело предизвикателство към ума и средностатистическите разбирания в днешно време. Главният герой е възкисел мизантроп, обсебен от себе си чешит с маниакална гледна точка към света, докато един ден вселената не го изненадва с една от онези неочаквани срещи, които променят живота. Свежо и препоръчително! Откъс >>

За по-малко от два месеца имах удоволствието да се насладя на две много идентични и силни версии за живота на Шанел преди да придобие известност. В първия филм ролята е поверена на любимата ми Шърли Маклейн, която с лекота играе леко троснатата, „над-нещата“, цапната в устата и станала преживе легенда Коко Шанел и в ретроспекция се връща към „прохождането“ в модата. Втората версия отново радва със силно актьорско присъствие – Одри Тоту прави поредна запомняща се роля след Амели Пулен и Най-дългия годеж. нейната Габриел е млада, (тепърва става Коко), търсеща себе си, с огромни тъмни очи, които с изпитателен поглед запечатват всички онези отблъскващи детайли (огромни като торти шапки,…

Ако има жена под слънцето, способна да се превъплъти на 100 процента в андалуската фурия Кармен, това безспорно е Paz Vega (която ме порази още в Сексът и Лусия). Тази филмова версия на едноименната опера на Бизе (която пък е направена по романа на Merimee), търсих безуспешно няколко години. Тя притежава протяжността, чувствеността и живописния кадър на европейското кино и залага по-скоро на драмата, отколкото на фриволните нотки от либретото. за огромно съжаление не е направен опит да се използва оригиналната музика дори за мотив (а как се надявах на Хабанерата!). затова пък Кармен на Паз Вега е точно каквато си я представях: страстна, горда и сексапилна, дива, свободна и…

Режисьорът Майкъл Ман отново разказва една от своите великолепни силни мъжки истории, която освен, че е по истински случай, силно напомня класиката Жега. Не само в сюжета, но и в незабравими сцени като кратката, но култова среща на героите на Ал Пачино и Робърт Де Ниро – тук осъществена от достойното ново попълнение – Джони Деп и Крисчън Бейл. Всъщност, не мога да си представя по-подходящ от вечно лудия Деп да изиграе самоуверения, жаден за живот-на-момента американски гангстер от 30-тте Джон Дилинджър. Арогантен до невъзможност, обществен враг номер 1, но все пак „популярен“, както сам отбелязва с ирония. Готиното на Ман е, че някак успява (както и в Жега) тънко…