Снимка Народен театър Струва си да живееш за тези мигове на удоволствие! Това ми минава през ум по време на аплодисментите (крайно недостатъчни, по мое мнение, особено за блестящото изпълнение на Рени Врангова и Валентин Ганев) след края на Пигмалион*. Силно препоръчвам. *в творбата на Овидий „Метаморфози“ Пигмалион е скулптор, който създава жена от слонова кост, влюбва се в нея и моли Венера да й вдъхне живот.

Ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със „Сирано дьо Бержерак“ на Теди Москов. Спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. За да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите.. Хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса…

Има дни, когато си мисля, че ще умра от свръхдоза удоволствие, беше казал един екстравагантен творец и съм много склонна да се съглася с него, само пет минути след началото на За народното творчество на Камен Донев. Спектакълът е смазващ, в характерния за Даскала монолог с редящи се непрекъснати абсурдни думоизлияния, които те изкъртват от стола, изтръгват най-зверските и неподозирано болезнени за дланите аплодисменти, без да се усетиш запечатват мускулите на ченето ти в една неспасяемо нахилена поза, докато стомахът ти не спира да се гърчи от смях. Всичко това – подплатено със солидна доза сериозни идеи, народни танци и музика, от които настръхваш и едно тънко гласче, което започва…

Кога за последен път сте се просълзявали на спектакъл? На мен лично не ми се беше случвало от години. Сега се случи неочаквано, на една от онези “случайни” срещи с красивото, които те изкарват от ежедневните приземявания и ти дават крила и полет едновременно. “Жажда” на Велимир Велев е спектакъл –символика. Няма думи, а не са и нужни. 4 мъже, 4 жени и чаши светеща вода. движения, минимализъм, картини, музика, танц, и отново символика. Прекрасно замислено и красиво изпълнено. Силно препоръчвам на “зажаднелите” за естетика и приказност. p.s. Спектакълът се играе в Младежкия театър.

Още като видях рекламната листовка за спектакъла и възкликнах: Това ще е нечовешко изпълнение! И за моя радост очакванията ми се оправдаха – за два часа трите реда гости на камерната сцена в Народния попадат спонтанно, леко, като споделяне и мощно като звуци, в света на един изтерзан от собствената си личност и живот контрабасист от Държавната немска филхармония. В ролята на контрабасиста е Валентин Ганев. Трябва да призная, че това уви е първото ми съприкосновение с актьора, който ми достави огромно удоволствие с играта си. Той просто се е сраснал с ролята и прави великолепно изпълнение. Сложна музикална съдба (както сам просъсква с отвращение), за добро или лошо проникнат…