Сребърните плажове от Предела на света
брегът се простираше пред нея и образуваше огромна дъга, която погледът й не успяваше да обгърне. безкрайният пясъчен сърп блещукаше равномерно, като че поръсен с кристален прашец. вляво се издигаха гигантски назъбени силуети, по-високи и от най-високата планина, обвити в кадифен мрак, който поглъщаше всяка светлина. отгоре и отдясно се простираше небе, обсипано с толкова много звезди, че между тях почти не оставаше място за черно. най-близките съзвездия блестяха толкова ярко, че не можеха да се гледат дълго време, а и по-далечните пак бяха по-големи и ярки от най-ярките звезди, наблюдавани от Земята, а зад тях трептяха най-отдалечените съзвездия, досущ диамантени зрънца, и треперливият им дим на въртящи се галактики, и опашките на комети, и метеорите с огнени пискюли, които потъваха в море, танцуващо и искрящо не само с отразена светлина. не се виждаше хоризонт: звездното небе преливаше в звездно море на неподлежаща на измерване далечина. нещо повече, самото море сякаш беше направено от звезди: далечните сърпове на вълните блещукаха с жив огън, пяната свистеше по пясъка преди да се отдръпне, оставяйки пелена от искрици, които мъждукаха и угасваха след нея. еднорогът забави до лек галоп и Ферн видя как копитата му пропукват водата и от нея бликват фонтани от искри, а зад тях се надигат облаци, сякаш направени от сребристи светулки. дори голите й ръце сияеха с перлен блясък. не се чуваше друг звук освен прибоят на вълните, а отвъд него, сякаш далечна хармония - твърде сложна и твърде проста, за да я разбере човешкото ухо, - жужеше една непозната вселена: ромонът на безкрайни води и пукотът на милиарди ледени огньове. струваше й се, че самият въздух мирише на звезди - чисто, остро, сребристо ухание, което пробождаше дробовете с невъобразимата си непорочност.
„Децата на Просперо. Ключът към Дверите“
Джан Сийгъл
