“(Не) възможният Адолф”

За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.
Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…
Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен.

“(Не) възможният Адолф” е първата книга, която чета от Ерик – Еманюел Шмит. В нея успоредно вървят две сюжетни линии: едната е базирана на историческите факти, другата опростено казано проследява, какво би се случило, ако младият Адолф е бил приет да учи за художник.
Грабна ме веднага, и слава богу я започнах в неделя, което ми позволи да я погълна на един дъх. Ето това е, казах си, което ми липсва – усещането за завладяване, за обгръщане от език богат и красив, въпреки чувствителната тема, а може би точно заради нея, за потъване в историята и нейната (не)възможна алтернатива. За интелектуално предизвикателство, което ме държи будна дни след това и ме кара да мисля за прочетеното с дълбочина и въздействие. Не е нужно да казвам, че бих я прочела втори път. Безценни са и мислите от дневника на автора накрая, който разкрива детайли “от кухнята” на процеса по написването на книгата…
Ето и няколко цитата, които нямаше как да подмина:

“Току-що за първи път бе открил опасната привилегия, която щеше да ръководи целия му живот: артистът умее да прави мед от всичко, дори от болката. Като всетърсещ, той може да си остане свестен човек или да се превърне в чудовище, което страда и кара другите да страдат, за облага на своето изкуство. По кой ли път щеше да поеме Адолф?”

“Доктор Форстер знаеше, че за да бъде Хитлер послушен, трябва да бъде умело ласкан.
“Интересен човек – помисли си той – способен е всичко да изтърпи, само и само да го признаят за изключителен човек. Необичайна смелост, основаваща се на недостатъчна вяра в себе си. Рядко съм виждал толкова силно и едновременно с това толкова слабо его. Силно, понеже се мисли за абсолютния център на света, натъпкан е с непоклатима увереност по различни въпроси и е убеден, че винаги мисли правилно. Слабо, защото изпитва всепоглъщаща нужда другите да отличават заслугите му и да му носят сигурността, че е значим.
Такъв е порочният кръг на егоцентриците: егото им има толкова високи изисквания, че накрая се оказват зависими от другите. Сигурно е изтощително. По-добре човек да е обикновен егоист.”

“- Не спирай да се съмняваш, това те прави, какъвто си. Човек, с когото е приятно да се срещаме. Вярно, чувстваш се несигурен, но тази несигурност е твоят дъх, твоят живот, твоята човечност. Ако искаш да приключиш с това неудобство, ще се превърнеш във фанатик. Фанатик на някоя кауза! Или по-лошо: фанатик на самия себе си!”

Един убеден човек е въоръжен човек. Един изпълнен с увереност човек, на когото противоречат, след миг става убиец. Той убива съмнението. Неговото убеждение му дава властта да отрича, без спор и без съжаление. Той мисли с огнехвъргачка. Той утвърждава с оръдие.
Затова най-голямата нанесена вреда няма нищо общо с интелекта или глупостта. Един съмняващ се глупак е много по-малко опасен от един малоумник, който знае. Всички грешат, и геният, и слабоумният, и не грешката е опасна, а фанатизмът на човека, който смята, че не греши. Мръсниците-алтруисти, които се обзавеждат с някоя доктрина, със система от обяснения или с вяра в себе си, могат да увлекат човечеството много далеч в своя бяс към чистота. Който се стреми да бъде ангел, се превръща в звяр. Боя се, Адолф, боя се, защото нищо не е свършило, боя се от онова, което те биха могли да сторят днес с усъвършенстването на оръжията и на комуникационните технологии. Боя се от радикална, непоправима катастрофа, от кланета, от разрушения…
Ти не вярваш в Господ ли, драги ми Адолф? А аз не вярвам в дявола! Защото не мога да си представя дявол, който иска зло заради самото зло. Не съществува чист предумисъл за зло. Всеки убеждава себе си, че върши добро. Дяволът винаги възприема себе си като ангел. И точно затова толкова се боя. Някой ден може да се появи някой нещастен, фрустриран до лудост тип, нещастен тип, който ще пожелае да прави добро, също като Господ, дори повече, някой реформатор, който ще подпали пожар, дявол поради незачитане на Господа, дявол поради ревност към Господа, дявол поради самомнение, един мим, гротеска, палячо.”

“В следващите седмици битките се прекратяват.
Започват изчисления. Освен овъглените трупове на Адолф Хитлер и Ева Браун, открити разкъсани от бомбите в двора на канцерството, хората откриват, че тя е коствала петдесет и пет милиона жертви, от които осем милиона германци и двадесет и един милиона руснаци, а към сметката трябва да бъдат прибавени и трийсет и пет милиона ранени и три милиона безследно изчезнали.”