Онези думи
Онези думи. Думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. На устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. Думи неуловими, дълбоки, истински. Като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. Възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… Сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. Също като онези думи. Думите, които затова не изричаме никога.
Думите
отдавна са незначителни
и ненужни.
А времето
е величина,
която не ни приляга.
Заедно
е дума
от древни времена.
Прегръдката
е топлина
и отдаване на покоя.
One Comment
Svetlana
Ponjakoga sled tejyk i bezcveten den, kogato se pribiram s onova chuvstvo na praznota, koeto bolezneno natyjava i obezmislja migovete na syshtestvuvane… v momenti kato tozi, kogato zarovenata pod tonove trivialnost jiva syshtnost v men otchajano proskimtjava, jadna za svetlina i cvjat, kogato vyzdishkata se prevryshta vyv ston, a stonyt prerastva v ridanie ot lipsata po njakoi, koito e zabravil dumite za da moga da si “pogovorja” s nego…v momenti na slabost kato tozi… edin pogled v blog-a ti, Aleksandrina e dostatychen da vyrne usmivkata na liceto mi i da mi napomni za onova chuvstvo na cjalost, izlychvashto se ot cvetovete i mislite ti, koito shtedro spodeljash sys sveta…Ne spirai da treptish!