„Гоя“

Поглъщам за втори път поредната книга от поредицата за художници – този път за Франсиско де Гоя. През цялото време в главата ми е мисълта какъв чуден сериал би могъл да илюстрира книгата на Лион Фойхтвангер. Подобно на Микеланджело и Леонардо, дон Франсиско е живял в изключително интересни времена, само че за Испания – издига се до Първи придворен художник в двора на крал Карлос IV – когато Инквизицията организира пищни аутодафета за дръзналите да се занимаят с „ерес“.
Затова пък нравите са повелявали, че е съвсем нормално да имаш официален „кортехо“ (любовник) и ако това съвсем не е интересувало църквата, то рисуването на голо тяло е било абсолютно забранено. Тъй като е рисувал портрети на всички кралски особи и обкръжение, Гоя, макар от средната класа на провинциален град, е съумявал да упражнява влияние върху силните на деня.

В центъра на книгата обаче е сложната му любовна история с херцогиня Кайетана де Алба – първа придворна дама на кралица Мария-Луиза. Техните love-hate отношения са бурни, крайни и … неразривни години наред. Тя го привлича, обсебва, влудява, и въпреки ненавистта, която изпитва към нея, тя е „единствената жена, която ще обича“. Историята разказва, че прочутите картини „Голата маха“ и „Облечената маха“ са всъщност портрети на Кайетана, направени по време на един от щастливите им периоди, преди глухотата да го превземе напълно и да се отдаде на Капричиите.

„Ето в това се състоеше нейната същност, неговата същност, това беше портретът, който искаше да нарисува той.
И изведнъж го видя отново. Внезапно осъзна как можеше да пресъздаде онова сийяно, струещо, сребристо-преливащо се сиво, което беше видял тогава. То не се дължеше на фона, нито на белите дантели върху жълтата рокля. Ето тази линия тук трябва да бъде смекчена, а също и тази, трябваше да допринасят и багрите на плътта, също и светлината, която струеше от ръката, от лицето. Това беше нещо мъничко, и все пак то беше всичко. Той затвори очи и видя. Знаеше как трябва да го направи.“

„Но преди всичко го учудваше това, че дон Диего изобщо се беше заел да рисува тази картина. Забраната на инквизицията да се изобразява голотата в картини бе недвусмислена и строга и никой друг испански художник не бе дръзнал да рисува най-изкусителното нещо – голата женска плът. (…) Веласкес бе нарисувал тази жена, изкусен от мисълта да докаже, че голотата може да се изобрази не само както я изобразяваха Тициан и Рубенс. Поел е риска, защото е бил голям художник и горд испанец и защото е искал да докаже, че и ние, испанците, можем това.
И го бе доказал. Изумително бе как багрите се преливаха една в друга – седефената плът, белезникавият воал, зеленикавосивият цвят на огледалото, тъмнокафявият на косата, червеникавовиолетовите панделки на голото момче, съвсем нежните преливащи се тонове на крилете му. Нежно, леко, строго и елегантно бе нарисувана тази гола жена. Тук нямаше евтини ефекти, нямаше нищо от ярката, крещяща похотливост, която се излъчваше от женската плът на италианците и холандците. В тази картина имаше по-скоро някаква едва доловима мрачност, а черният цвят на покривката, върху която лежеше жената, тъмночервената завеса, черната рамка на огледалото, целият сериозен колорит, не допускаше никаква интимност. Дон Диего беше испанец. Той не възприемаше красотата и любовта леко, игриво, за него те бяха нещо сериозно, необуздано и много често представляваха въведение към тежкото, към трагичното.“