“Страдание и възторг”
След връщането от Италия започнах отново “Страдание и възторг “- книгата за живота на Микеланджело. Чела съм я два пъти досега, но в едни предишни периоди и никога със сегашния ми поглед на художник. Още първите страници се оказаха бързичко с подгънати ъгълчета и бях просто изумена (сякаш не си знам) колко универсални са нещата от процеса на създаване: настървението, търсенето на сюжети и оригиналност, подкрепата или липсата й от страна на семейството, оставете-ме-само-да-вая, наемането за поръчки, характерът ти и устояването на трудните условия, потъването в процеса, грешките, неминуемите грешки…
“Ръцете му загалиха камъка, търсейки скритите му контури. През цялата година не се бе докоснал нито веднъж до къс бял мрамор за статуи. “Защо се чувствам така?” – питаше се той треперещ. За него млечнобелият мрамор беше жива, дишаща материя, която чувстваше, усещаше, мислеше. Той не можеше да допусне да остане недоволен. Това не беше страх, а благоговение. В подсъзнанието му един глас му казваше: това е любов.
Този глас не го уплаши, дори не го стресна. Той разбираше, че това е простата истина. Неговата върховна нужда бе тази любов да намери отговор. Мраморът беше героят на неговия живот; и негова съдба. Никога до този миг, когато сложи нежно и гальовно ръце върху мрамора, не беше се чувствал истински жив.”
Напоследък аз най-после “се събрах” в ателието – процес, който ми отне доста месеци решения и преценка кое е важно за мен. Резултатът от това фокусиране е работа с удоволствие по десетки картини едновременно.. Този хъс е и благословия и проклятие, защото изпусна ли хаоса от клетката, той започва да господарства и всичко се опитва да излезе едновременно през тясното на фунията. Установявам, че за да работя качествено, главата ми трябва да е абсолютно изчистена (колко невъзможно-трудно е това?!) от всичко дразнещо: да остана аз и емоцията, да търся онова усещане за завладяване, което после трябва да се предаде на аудиторията и респективно на точно определен човек. Трябва да постигна такъв ефект, че да се усмихна и да кажа на платното, харесваш ми! и да почувствам как устремът разлива по вените ми дози ентусиазъм. Особено усещане, което веднъж достигнато, подобно на наркотик, започваш да търсиш във всичко, което създаваш…
“(…) Да рисуваш, е все едно да си бог, когато вдъхва живот на Адама; именно външното дихание на художника и вътрешното дихание на модела създават един нов, трети живот върху хартията. Това е любовен акт, Микеланьоло, любовният акт, от който се ражда всичко на тази земя.”
“Най-важното в една фреска са нейната красота и обаяние. Картината трябва да разказва нещо – било от Библията, било от религиозната история, било от гръцката митология.”
“Най-добрият учител е природата. Рисувай непрекъснато – всеки ден по нещо!”
Да си призная, направо я преживявам тази книга – първоначално с усещането за ентусиазъм и пряко вдъхновение, а след средата – с огромна съпричастност и тъга към трудния живот на Микеланджело, който наистина е бил в двете крайности – агония и възторг. Геният му е безспорен, както и недостижимата красота на произведенията му (Да Винчи заявявя, че след фреските в Сикстинската капела в анатомично отношение няма какво повече да бъде развито и тежко на художниците, които ще искат да направят нещо по-добро), но възложителите на изкуство в онези смутни времена с техните безогледни прищевки са тласкали таланта му в невъобразими и безсмислени посоки (макар след години да са водели и до величие).
“Изкуството за мен е мъчение, горестно, когато не ми върви, възторжено, когато ми върви, но то винаги ме завладява. Щом свърша работния ден, от мен остава само черупка. Всичко, което е било в мен, сега е в мрамора или фреската. Ето защо не ми остава нищо за раздаване другаде.”
“Лицето на Микеланджело засия от възторг. Никога не бе бивал по-щастлив. С перо в ръка той беше художник – разсъждаваше гласно, изпробваше мисълта си, диреше в сърцето си това, което чувстваше, извличаше с ръка това, което виждаше.”
“Той също искаше да се научи да предава точно това, което виждаше. Ала чувствата, породени от видяното, щяха винаги да си останат по-важни за него.”
Докато чета откривам много интересни неща.. които ме правят спокойна, че не изтрещявам на моменти, а всичко е част от процеса: тревожното търсене на сюжети.. празните периоди, трескавостта, че искаш да правиш само това и никой да не те прекъсва, ядосването с поръчките, безпаричието…
Не съм вярвала, че мога да се вдъхновя така от книга, но ето че дни наред работя усилено и искам още! В главата си прехвърлям десетина сюжета едновременно и ищахът за осъществяването им надхвърля физическата умора. Всъщност ако нямах други неща за вършене, най-вероятно бих рисувала до пълна изнемога. Струва ми се, че този тип лудост е заразна…
“Вълнението пред смъртната опасност е нищо в сравнение с вълнението на човек, мъчещ се да сътвори нещо, което никога не е съществувало преди.”
“Да се опиташ да разбереш друг човек, да се добереш до дълбините на душата му, е най-трудното човешко стремление. И всичко това художникът се мъчи да постигне не с друго оръжие, а с перо и въглен.”
Двете неща, които установявам, че са много нужни в процеса на работа – да си смел и да си търпелив – ако реша, че не усещам картината, в миг на нетърпение мога просто да я унищожа, докато мъничко мъничко търпение може да я спаси и да стане прекрасна. Ако пък съм твърде внимателна да не “разваля нещо”, може да изпусна момента и вихъра да бъда непринудена и смела с мазките…
“Скулпторът пренася в мрамора представата за един по-лъчезарен свят от този, който го заобикаля. Но той не бяга, а гони. Мъчи се с всички сили да настигне едно видение. Дали бог наистина си е починал на седмия ден? Дали в прохладата на онзи дълъг следобед, когато си е отдъхнал, не се е запитал: Кого оставих на земята да говори от мое име? Най-добре ще е да създам друго, различен вид същество. И ще го назова “художник”. Неговата задача ще бъде да придаде смисъл и красота на света.”
“Художникът трябва по-често да се връща към земята; трябва да оре, да сее, да плеви, да жъне. Общуването със земята ни обновява. Да си само художник, значи да черпиш сокове от самия себе си и да изсъхнеш.”
“Художник без идеи е просяк; оголял, той ходи да проси сред часовете.”
“Аз намирам цялата красота и конструктивна сила в мъжката фигура. (…) За мен жената може да бъде красива и вълнуваща само ако е съвършено неподвижна.”
“Целта на живописта е да краси, да пресъздава картинно, да прави хората щастливи, да, щастливи, дори с тъжните сцени на измъчвани светци. Винаги помни това, Микеланджело, и ще имаш успех като художник.”
Какво да добавя, освен думите на Микеланджело, че трябва да се отдадеш на изкуството само, ако наистина не можеш без него…
* заглавната снимка е на Jacques Savoye from Pixabay: Пиета, която е създадена от Микеланджело, когато е бил само на 24 години.
