Истанбул – омайният град

Преди да посетя Истанбул, бях чувала само крайни оценки за това изумително място и нямах никаква представа какво ме очаква. Може би това е по-добрият вариант, защото тръгнах с чисто съзнание, което бързо се препълни от цветове, аромати, звуци, лица и движение. Две думи за мен веднага определиха Истанбул: изобилие и шарен.

Като истински мегаполис Истанбул има безброй лица. На влизане в града се виждат огромни жилищни комплекси от високи блокове, еднакви, скоро построени, всеки от които може да побере население като за цял град. следват квартали с ниски, прихлупени къщи, после бизнес комплекси и така – до безкрай. Цветно, различно, смесица от ново и старо, от традиции и модерни технологии. Чак не мога да го асимилирам като обем, защото по последни данни тук вече живеят близо 21 милиона души – напълно невъобразимо число за възприятията ми…

Местните гидове казват, че ти трябват 365 дни, за да обиколиш и видиш, и попиеш всичко от него – ние имахме само 2 и е чиста лудост да вместиш толкова впечатления и информация в тях! За два дни можеш само да стоиш и да попиваш атмосферата… само че в този град никой не “стои” – тук динамиката ми се стори убийствена – всичко се прави невероятно бързо… Например по улицата се движат с главоломна скорост мъже с огромни пакети стоки, бутани на тежки колички, с които всеки момент могат да те премажат и буквално изникват от всички страни с викове вардаа…
Ако не си свикнал, движението на автомобилите е другото нещо, което може да те побърка. Карат като луди, свиркат непрекъснато ей така за спорта, не подават мигачи, непрекъснато сменят платната, не толерират пешеходците…но се движат. При толкова милиони хора на едно място, това явно е ефективният начин да се случват нещата. В един пиков момент видяхме дори градски автобус, който мина да кара по трамвайната линия… Особености на пейзажа…

Търговците пък изникват отвсякъде, решени да ти продадат каквато стока предлагат – започва се с “без пари”, последвано от “може лира, може долар, може евро”. Разбира се, както навсякъде, едни са търговци и в кръвта, други – изобщо. Прословутите пазарлъци съвсем не са задължителни, защото на някои места изобщо не се случваха. Щегувахме се, че тук може би “ставаш мъж”, когато направиш първата си продажба, което сигурно става, като проходиш… 🙂 Цели блокове от улици изглеждат като огромен непокрит мол – магазин до магазин, нагоре по 5 етажа всеки, докъдето ти стига погледа… От цялата тази шарения установих проблем да се концентрирам над едно нещо и да кажа ето това искам, не че няма качествени стоки, просто изобилието накъртва като преполята баклава…

Едва тук ми се изясни защо наричаме някои черти на българите “ориенталски”. Лежерното и с размах хвърляне на дребен и не чак толкова дребен боклук на улицата е нещо съвсем естествено тук! Това според мен съвсем не се дължи само на факта, че в центъра почти няма кошчета заради атентатите, а просто, защото така са си свикнали. Слава богу в края на деня започва организираното изриване на отпадъците, което прави нещата отново поносими. Все пак ми се стори, че ние сме на доста години напред в това отношение (не че няма още какво да се желае, напротив). Изобщо – това е град на абсурдни контрасти – пример: трамваите са модерни, удобни, буквално през минута, но – вътре никой не прави място на другия, особено, ако този друг иска да слезе. Просто си стоят на вратата и – оправяйте се. Ако на улицата пък някой те бутне (което се случва непрекъснато при тази навалица) това остава без извинение – като че ли просто няма време за такива дреболии…

За жените – доста съм чувствителна към култура, която предполага жената да играе подчинена роля, затова и дълго време Истанбул не беше в желаните ми дестинации. Има нещо смущаващо лицемерно да толерираш харем със сто жени, но да ги държиш затворени и забулени, та никой друг да не ги вижда освен теб (из ежедневието на султана). Добре че по някое време поканените в двореца дипломати направили гаф и се появили със съпругите си, та станало прецедент и жени започнали да присъстват на гала вечерите. В днешно време нещата сигурно са малко по-различни (казвам малко, защото все още има места, където жената яде, каквото поръча мъжа с нея и ако той се е нахранил, на нея също й прибират чинията)… По улиците жените са много различни – от изцяло забулени до напълно открити, повечето са някъде по средата – с красиви шалове по главите и тези безумни вталени шлифери в най-различни цветове. Като ги гледах, изпитвах добре познатият ми бунт срещу ограниченията и неравностойното положение и същевременно благодарност, че съм се родила в една сравнително свободна държава, в която да си жена е прекрасно нещо…

Двама синеоки мъже с името Мустафа белязаха двата ни изключително наситени дни в Истанбул. Единият беше нашият местен гид, който ни разведе из “Долмабахче” (султанският дворец на брега на Босфора, за чийто разкош буквално е разорена хазната с мноооого тонове злато и сребро), а с него същия следобед успяхме да влезем в църквата “Света София”, доскоро действаща джамия, а сега музей. Това са места, за които колкото и да разказваш, колкото и да снимаш, не се получава. Човек трябва да види и изживее, защото са произведения на архитектурното изкуство и са истински пазители на историята…

Другият Мустафа беше черешката на тортата в прословутия пазар Капалъ чарши, където единствената ни цел беше да купим кожени изделия. Там забавлението започна рано сутринта с по чаша ароматен ябълков турски чай, здрав пазарлък на българо-турско-английски и сметки на калкулатора и продължи вечерта (след прекъсване за пазаруване на подправки на Египетския пазар и разходка с кораб по Босфора) с турско кафе и още по-неописуемо забавление. Вероятно след време, това преживяване ще е единственото, което ще си спомня от тези два дни, защото пазарът в малкото магазинче на Мустафа беше като участие в комичен скеч, с точно подавани реплики и безумен диалог, предизвикващ див смях, в който накрая се включи и един нищо неподозиращ австралиец и направи нещата още по-абсурдни и комични! Прекрасно е, когато попадаш на правилните хора в такива моменти, а ние това си го можем явно, защото напазарувахме красиви неща, Мустафа получи явно традиционните целувки по бузите на тръгване, и всички бяхме доволни и щастливи.

За Истанбул вероятно могат да се изпишат томове и мнозина са опитвали. Едно е сигурно: това е град за всички сетива – да видиш, да помиришеш, да чуеш, да докоснеш и почувстваш със сърцето си. Шарен до невъзможност, контрастен, смазващо динамичен. За да се отдадеш на съзерцание, тук може би трябва да останеш с години и да се слееш с местния ритъм, да излезеш извън туристическите места и да се гмурнеш по малките калдъръмени улички и непопулярните места. Аромат на печени кестени и царевица, шафран и карамфил, напевните гласове по време на молитва, виковете на търговците на сирене, които хвалят стоката си, отрупаните от сладки лакомства витрини – това са все усещания и картини, които се запечатват като част от атмосферата. Истанбул ми прилича на сироп за баклава: гъст, сладък и омайващ. Който веднъж го е опитал – със сигурност ще се върне за още.