Кой би повярвал
Трети пореден уикенд извън София. Пътуваме от Доспат към пещерите. Пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. Музиката е бясна, мислите ми – спокойни. Нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. С крайчеца на окото поглеждам към Сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… Ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. Урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто пласта страх. Както и да е. Изсипваме се пред Дяволското гърло и подписваме стандартната хартишка, че ако си строшим главите, си е за наша сметка. Поемаме нагоре. Вземаме склона към входа на Харамийската на трета. Езиците до колене. По-късно разбирам, че това явно е загрявката за това, което ще последва. Групата се хили, повече от половината не са катерили никога и нямат грам идея за какво иде реч. Ентусиазъм обаче не липсва. Първата група от трима човека финишират успешно горе. Аз решавам да съм първа от следващата тройка. Навличам гащите, набързо научавам какво е самохват и има ли той почва у нас, стягат ме здраво и … юруш. Тръгвам с „другия“ десен както се изразява водача.
За по-малко от минута осъзнавам, че пренебрегването на един безценен съвет „вземи си твърди обувки“ е big fucking mistake!! С моите се пързалям зверски и бързичко разбирам в каква неприятна ситуация съм. Захващам се с ръце, набирам се, внимателно преценявам всяко движение. Не изпитвам страха, който очаквах. След малко стигам до зорно място и вторият водач ме поема. За части от секундите осъзнавам две неща: че завися от един напълно непознат, който обаче се държи страхотно (благодаря ти, Емо!) и че връщане назад няма.
Може би тази мисъл ме мобилизира, висяща на 40 метра над земята и някак успявам да продължа. На кратките почивки, в които се чудя как да направя поредния шпагат, Емо успява да ме снима (в последствие се разбира защо), а аз успявам да го питам колко такива като мен има на година и му заявявам, че ще си снимам обувките с надпис: с това не трябва да се катери! Пот, напрегнати мускули и протегната за помощ ръка. Горе съм.
Пролазвам през тясна дупка и съзирам първите от компанията. Когато всички са горе, поемаме навътре в пещерата. Мрак и кал. Отново пролазване по корем в една цепнатина ниско долу.
Студът вече става трудно поносим. Започват шеги и приготовления за следващото изпитание: спускането в голямата галерия. Височината е само колкото 15 етажен блок. Нямам време изобщо да изпитам страх. Сковавам се единствено, докато висна изцяло на въжето. После за секунди се смесват студ, ужас и възторг. Спускането трае няколко минути, през това време съзирам горе в далечината светлина, която прозира през тесен отвор на пещерата. Ако досега дишах на пресекулки, то сега вече оставам без дъх! Зверски, неописуемо красиво. Кацам долу и разтривам ръце от студа. Кални са. Въпреки това снимам.
Изкатерваме се до светлината. Разликата в температурата те оставя с чувството, че си се блъснал в локомотив. Смях, глъч, опит за снимка на групата. Мисля си че най-страшното е минало. Хаха. Водачът е пич с черно чувство за хумор. След няма и минута започва бясно катерене на един склон, с наклон, който би изпотил и коза. Почти лазим на четири крака и всеки корен или дърво или храст са опора. Зор невиждан. С изподрани ръце, обаче горда и доволна.
Най-после стигаме най-отгоре на отгорето, гледката е убийствена, разбира се, и добре че – при толкова усилия..
След малко разбираме, че за десерт идва най-готината част – слизането по една пътека, дето меко казано ти се ебава мамата по нея. Ту върви нагоре, ту надолу, безумно стръмна е, и дори са сложили на места въжета за държане. Тежък терен за лаици като мен. Имам безумното усещане, че няма слизане от това място. По едно време, докато се суркаме дружно надолу, се сещам за един текст на navivo в неговия блог и такъв смях ме напушва, казвам си – ето това е усещането че си жив, мамка му, когато си потен, изтощен и си доказал на себе си, че можеш да надскочиш и страх и мисли от типа не-мога-да-правя-аз-такива-неща…
Когато вече сме долу, единият от водачите ни казва, че сега, след Харамийската пещера, Дяволското гърло ще ни се види като сутрешно кафе, и е безкрайно прав. Междувременно, докато се редим за въпросните геройски снимки от катеренето, научавам, че ще ставам леля и само дето не счупвам Валя от прегръдки! Ихааа, пак ще се разказват приказки, браво! Как да не си харесваш живота!! Завирам се с групата в Дяволското гърло, само за да установя, че е направо скучна, сравнено с предходните екстремистки изпълнения… Снимам още малко и най-после се добираме до душ и легло. По-сладък следобеден сън не съм имала. Както и по-вкусна вечеря :о)))
На другия ден решаваме да пропуснем Ягодинската пещера – щеше да дойде малко вповече пещерното дело за този уикенд – и се отправяме към Фотиново – втори опит за откриване на поне един от няколкото тамошни водопади. Лешници, бъз и коприва. И нестихващ ромон на вода. Разходката е дълга и напоителна. Горските съкровища (късчета слюда и кремък), които ръгаме в раницата, определено работят за доказване на гравитацията. Иначе е безумно красиво и спокойно, идва ти да се опнеш на някоя от полянките наоколо и да забравиш за маршрутки, напрежение и ноутбуци. Чувствам се умиротворена. Щастлива. Сигурно това е ефекта на контакта с природата. Евала на нетрадиционните рождени дни.
