Едно много специално място
Преди време писах тук за една приказна книга – Последния еднорог. Случи се така, че с Калин и Габи се засякохме в необятното виртуално море и редовно получавам новинки от едно много специално местенце, което искам да споделя с вас, наречено Човешката библиотека. Ето и думите, с които Светличе представя техния проект, от мен поздравления за ентусиазма и пожелания да са все такива човеци – вдъхновени и вдъхновяващи!
„Ние сме истинските герои, а тези от книгите са само напомняне какви сме ние в действителност и какви можем да бъдем…”
„Има една книга, която ме промени… помогна ми да доразвия вътрешния пламък, разцъфтял през последните три години в душата ми.
Вълшебството на тази книга не би могло да ме достигне истински и изцяло, ако не бях срещнала човека, който я е превел. “Последният Еднорог” на П. С. Бийгъл е изключителна книга. Тя отключва в теб портала към магичното, фантазийното възприемане на заобикалящия ни свят – и същевременно ти помага да преоткриеш много от ценностите, за които се говори в книгата, в реалния.
“Ако една книга остане само на хартия… тогава значи не е изпълнила своето предназначение”. – каза моят приятел Калин в далечния януари месец 2007, когато направихме интервю за “Последният Еднорог” и нейната магия.
В това отношение книгата успява да изпълни мисията си.
Тя е първата от амбициозния проект “Човешката библиотека” – поредица, целяща да издаде на български език книги, неиздавани досега или издавани, но в много малък тираж и по някакъв начин изгубени за българския читател, които отключват в нас топлотата, стимулират търсещия ни поглед и човечността.
Мен книгата не само ме откри като човек, но и аз станах откривател благодарение на нея. 🙂
За двама от преводачите – Калин Ненов и Владо Полеганов усещането да си свързан духовно с това вълшебство – да си съавтор, (защото преводачът е точно това ;)), да вложиш най-съкровени чувства, мисли, емоции, да накараш книгата да оживее, да запее и диша на български, е не само отговорна задача, предизвикателство, но и life quest, personal mission…
Какво е живият досег с книгата? Имали ли сте го като усещане?
Много автори и техните произведения са ме променяли и изграждали – късче по късче от вълшебната картина наречена младост, мироглед…
Херман Хесе, Михаел Енде с “Момо”, “Приказка без край”, Станислав Лем, Урсула Ле Гуин със “Землемория”, Оскар Уайлд, Клифърд Саймък, Чехов, Достоевски…
С никой от тях обаче аз не съм имала усещането, че това наистина става тук и сега с мен – то е магия, която се предава между хората и ги събира – и се превръща в несъзнателно мерило, че книгата наистина е книга и е успяла да събере човеци. Тези автори са ми въздействали и въздействат, когато си сам… Карат те да почовъркаш, да се разровичкаш сам в самия себе си за отговори на важни житейски въпроси, да се изградиш самичък, сам да следваш своя път…
“Последният еднорог” в това отношение е първата за мен книга, която буквално ти помага колективно да извървиш пътя… големият път, по който всички заедно сме поели, но си мислим по един или друг начин, че може да се извърви самостоятелно. Ами според мен не може… преди всичко защото ние сме социални животни 😉 и не можем да бъдем сами. Дори сами винаги ще дойде моментът, когато ще кажем – “тук не мога да съм сам” и ще търсим цялото, сплотяващото, стадото си… В самото начало ние всички тръгваме от една и съща река, от самия миг на раждането си – малцина са наистина тези, които успяват да се изкъпят повторно във водите й, но успеят ли – са благословени да пренасят светлината през живота си.
Когато гледам Калин – аз виждам еднорог, аз виждам вълшебството – всички малки жестове, които е усвоил и прави съвсем естествено го превръщат в магическо създание – пренесло се от книгата, от превода, от песните – в нашия свят и свободно променящо тук и сега нас – читателите, почитателите, събиращо приятели и човеци.
Как така, ще ме запитате “Последният еднорог” е колективна книга? Ами тя те кара да търсиш и да даваш сплотеност, по мъничко от своята божествена искра, живинка – на другите като теб и заедно да бъдете, да променяте.
Сега се замислих, че еднорогата, когато търси другите свои събратия, народа си – всъщност, както самите ние е на quest за самата себе си… Ние по същия начин – намирайки приятели, други хора обичащи книгата – чрез своите реакции и действия – откриваме себе си. Откриваме и тях…
С тези си разсъждения и споделяния не убедих ли и вас, че книгата отдавна е прескочила кориците си, спряла е да бъде вещ и се е превърнала в жив дух, влитащ в сърцата на хората. Калин – като един същ пастир 🙂 на еднорози (и в Библейски смисъл също – възвишен 😉 ни събира, открива, отключва еднороговото у нас.
Аз самата вече тихичко процвилвам, търкам рогче у нечие друго ;), чувствам се пълнокръвен еднорог с една дума. 🙂
Ако фондация “Човешката библиотека” я бъде и други книги пребъдат и стигнат до хората по начина, по който “Последният еднорог” стига – съм сигурна ще станем още по-магични, освободени и отворени към света 🙂
Откъде можеш да си вземеш “Последният еднорог”?
Под “Програма на пътешествието” в нашия дом са вписани всички пазители (пастири :)) на еднорози, от които можеш да получиш жребче или кобилка. Пиши им/намери ги на живо; или пиши на нас: poslednorog в gmail точка com.
Проверявай “пътешествието” и списъка редовно. Може да се окаже, че от утре книгата пристига и някъде близо до теб.
Какво ни предстои? Предстои ни засаждане на дръвчета напролет. Предстои ни откриване на още и още човеци и еднорогови приятели. И човешка обич.“
