“Камъкът на времето”, Петя Георгиева

Винаги съм щастлива, когато прекрасни проекти като този, виждат бял свят. Имах удоволствието да съм сред малцината, които се докоснахме до “Камъка на времето”, докато още беше в процес на създаване, и като истинско дете на 80-тте, нямаше как приключенията на Кремена, Митко, Ралица и Васил да не ме докоснат и развълнуват.

Петя е една от най-четящите човечки, които познавам. Често в представата ми изниква как пребивава с дни в огромна древна библиотека като от фентъзи филм, заобиколена от ръкописи и безброй книги, които поглъща ненаситно :))) В живота всъщност еквивалентът на това книжно място е нейното Писалище-скривалище, където споделя със света творчески късчета от душа и сърце.

Първият й роман “Камъкът на времето” излезе през май тази година с чудесна визия и запленяващото съдържание бързо намери стотици читатели. (Фентъзи елемента няма да споделям, за да ви е интересно като поглъщате страниците :)).

През октомври предстои официалното представяне на книгата в София (очаквайте скоро детайли), където ще може да се сдобиете с екземпляр(и), да се запознаете с Петя и да си спомните (може би с мъничко носталгия) приключенията на детството и сладко-горчивия вкус на израстването.

Няколко красиви цитата:

“Първо се отблъсна той. После аз. В началото беше малко некомфортно, сконфузно. Присъствието на другия беше необичайно. Но скоро удоволствието надделя и двамата се усмихнахме един на друг. Косите ми се развяха и започнах да се смея с пълно гърло. Беше толкова приятно. В един момент си стъпил здраво на земята, а в следващия летиш нагоре и вятърът се усуква около теб. Сякаш летите заедно. 

Димитър също изглеждаше щастлив. За първи път споделяше люлката с някого. Нищо, че бях някакво си момиче, при това грозно, което току-що беше срещнал. Реши да забърза темпото. Удоволствието се увеличи още повече. Смехът ни огласяше целия двор. Димитър пусна ръце и ги разпери. Аз го последвах. Неописуемото чувство за свобода ни обгърна, шептеше в ушите ни, поглъщаше смеха ни.”

“Легнах си и веднага заспах. Преживяванията ме бяха изтощили. Емоциите, които предстояха, ме изтощаваха още повече. Но сънят не ми донесе много спокойствие. И сега, като се връщам назад, отново не мога да спя. Но сега има и други причини. Искам да остана в спомена, в първите ми моменти с тях. Най-свидните спомени, които ще ми останат. Пред очите ми се върти калейдоскоп от лица. Димитър и Елена, Васил и Димитър, Ралица, Ралица, Ралица. Усмивки се преплитат. Черни очи ме гледат предизвикателно. Сини очи ме докосват с ледени пръсти. Напрягам се да запазя чувството – горчиво и сладко, спокойствие и безпокойство, любов и ненавист, всичко онова, което трябва да съм почувствала и което се е носило около мен във въздуха. Всичко, което трудно можех да осъзная, още по-малко да опиша тогава. А Васил? Дали е осъзнавал тези неща? Винаги е бил по-мълчалив и съответно доста интуитивен. Ще го попитам докато се наливаме с водка тази нощ.”

“Познаваха се от толкова години, цял живот. Като че ли винаги са били заедно. Дружбата им се основаваше именно на времето, което бяха прекарали заедно, на взаимното откриване на нови и нови неща в живота, на хлапашките лудории, на това, че бяха толкова еднакви. Общителни, отворени към всяка нова глупост, която въображението им можеше да роди. Нямаха ограничения и можеха по цял ден да обикалят града, да се катерят из горите в подножието на планината и да измислят всевъзможни щуротии. Ново убежище от летните дъждове, за да не се прибират у дома. Нови места за покоряване. Не ги плашеше нито студ, нито глад. Можеха да си запалят огън, а гроздето и ябълките на бай Пешо бяха винаги на разположение. Обикновено ги гонеше, но като цяло успяваха да отмъкнат достатъчно, за да залъжат глада. И Васил участваше в тези приключения на сто процента. Бяха чудесна групичка. Те, тримата. Останалите им бяха нужни само за колективните спортове. Или за да има на кого да разказват приключенията си. Толкова бързо разкриха себе си пред мен, че и до днес се плаша.”

“Васил беше човек на крайностите още като дете. Или харесваше някого, или не го харесваше. Нещата бяха или бели, или черни. Сивотата го плашеше и затова настръхваше срещу нея. За него аз бях сива и той ме намрази веднага. Един ден в университета той ми сподели, че никога преди това не бил срещал човек като мен – грозноватичка, слабичка, със странна коса и лице, почти вечно уплашен поглед и ръце, стиснати една в друга. Изглеждала съм сякаш нищо свястно не мога да свърша и от мен човек нямало да излезе. Пак по негови думи. „И в същото време ме поглеждаше с онзи поглед, от който струеше смелост и предизвикателство. И аз съвсем се побърквах. Мразех те и защото ти се възхищавах. Как за съвсем кратко време стана една от нас, научи се да правиш всичко, което и ние можехме. Когато ме  погледнеше в очите миг преди да изпратиш топката към мен, бях като хипнотизиран.“ Виждал ме е като слабост, а той мразеше слабостите си. И до днес е така. Дори хремата го дразни. Искрено ме забавлява докато ме вбесява с мрънкането си.”

“Спомням си, че в първия ни учебен ден не исках да пускам ръката й. Не мисля, че съм бил влюбен в нея тогава, но изпитвах силната потребност да я държа за ръка. И тази потребност никога не изчезна. Каквото и да ставаше през годините, нейната ръка в моята превръщаше дори и най-сериозния проблем в леко неразположение. Да я държа за ръка е естествено, подразбира се от само себе си. 

Често я държах за ръка, но когато никой не гледаше. Някак усещах, че това трябва да си е само наше изживяване. Да няма свидетели. И до днес предпочитам да я хвана за ръка, когато сме насаме. През ръцете ни сякаш протича някаква невидима връзка и няма нужда да си казваме много. Мълчанието е достатъчно, за да споделим чувствата и мислите си, които са ни белязали във времето на раздяла. И всичко онова, което е разбъркало подредения ни живот, прави тази връзка, тази невидима нишка още по-силна. Пия водка и си мисля колко по-сладко щеше да бъде, ако я държах за ръка и мълчаливо отпивахме от чашите.“

Книгата можете да поръчате онлайн, като посетите сайта на издателство Библиотека България.