“Алексис Зорбас”, Никос Казандзакис
Докато пребивавам на село през юли и август и рисувам няколко картини с пейзажи от морската серия, захващам да чета отново “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис. Книгата имам от далечната ’97 г. и е една от малкото, които съм запазила на хартия (бидейки минималист с четец и дигитални книги :)).
Вече съм сигурна, че някои текстове трябва да се четат в по-зряла възраст, когато човек мъничко е поживял, за да усети в дълбочина, да се наслади на историята издълбоко, да съумее да почувства тъгата, неизбежността на смъртта, но и да се посмее на лудориите и безкрайните истории на Зорба, който е като една Шехерезада от мъжки род, по-голям от самия Живот.
Споделям няколко любими цитата, които съвпадат чудесно с лятната тема на малките платна, родени в юлската жега:
“Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубавата проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото. Не си играеше, не приемаше да използва какъвто и да е готов метод, не ораторстваше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този критски пейзаж човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота – в прикътаните падини благоухаеха лимонови и портокалови дървета, а от далечината, от безбрежното море, се разливаше някаква безплътна поезия.”
“Море, мека есенна сладост, окъпани в светлина острови, прозрачно було от ситен дъждец, което покриваше безсмъртната голота на Гърция. (…)
“Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив.”
“Денят беше божа благодат, приятно, меко есенно слънце. Седнахме пред къщата, в градинката, под едно отрупано с плод маслиново дърво. През сребристите му листа се виждаше как морето искри надалеко, спокойно, застинало. Всички облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша – веднъж радостно, веднъж тъжно.”
“Безбрежно море, чак долу до африканските брегове. От време на време подухваше горещ южен вятър, ливас, който идеше от далечните нажежени пясъци. Морето миришеше сутрин на диня, по пладне пара се вдигаше от него, то се издуваше и се изпълваше със съвсем малки неузрели бозки, и вечер въздишаше, розово, виненочервено, мораво, тъмносиньо.”
“Седя вътре в бараката и гледам как светът притъмнява и как морето блести пепелявозелено. От единия до другия край на брега ни човек, ни платно на лодка, ни птица. Само през отворения прозорец навлиза мирис на земя.”
“Изтегнах се върху крайбрежните камъни, затворих очи. Какво е тогава душата – казах си аз – и каква загадъчна връзка съществува между нея и морето и облаците, уханията? Сякаш и тя самата е море, и облак, и ухание…”
“Затворих очи успокоен. Някаква чиста, безплътна радост ме завладя – сякаш цялата тази зеленина около мен беше раят, сякаш беше бог цялата тази свежест, тази лекота, това трезво опиянение. Сменя образите си Бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е кога чаша студена вода, кога син, който подскача на коленете ни, кога някоя кокетлива жена и кога една малка утринна разходка.”
“Слънцето не се беше още подало иззад планината, цветовете играеха по морето и небето, сини, зелени, розови и седефени, а отвъд, сред маслиновите дървета се пробуждаха и цвъркаха малките пойни птички. Вървях край морето, за да се сбогувам с този пуст бряг, да го запечатам в паметта си и да го отнеса със себе си.”
На заглавната снимка е картината “Пазителят”, маслени бои / платно. Разгледайте на сайта в раздела за картини с пейзажи на acrista.com.
