Фрагменти от Испания - част II: Толедо

Има нещо много приключенско и вълнуващо да се отправиш към място, за което не знаеш почти нищо. Толедо съм виждала на снимки, но да се докоснеш до тази красота отблизо е съвсем различно преживяване. Отправяме се към града по магистралата на юг. Той е в северната част на областта Кастиля Ла Манча и е разположен на хълм над река Тахо. Става вестготска столица през 554 г. сл. Хр. и е един от великите исторически испански градове. Днес е под егидата на ЮНЕСКО. Известен е като града на трите религии, защото преди да започнат гоненията на евреите, тук мирно са съществували християни, евреи и мюсулмани. В Толедо е живял и творил гръцкият художник Ел Греко и има музей, посветен на живота му.

11 април – Толедо

Подхождаме по панорамния път на града, за да направим снимки. Сградите в стария град са почти един и същ цвят, светла умбра, няма много дървета, затова пък уличките са тесни, каменни и автентични. Усещането докато ги преброждаш е, че тук времето е спряло. Още ми е сюрреалистично, че се намираме в сърцето на Испания. Леещият се наоколо испански е като музика – местните говорят безпощадно бързо, но не ми пречи да се наслаждавам на чутото.

На мини площад зад статуята на Сервантес един достолепен толедчанин, облечен в едновремешни одежди, въпреки жегата изписва калиграфски имената на желаещите туристи. Шегуваме се, че предвид оборотите, това е едно доста прилично занимание за пенсионна възраст.

Изкачваме се до крепостта, после поемаме към катедралата, която се намира на площада на кметството и е един от символите на града. Строителството й е отнело 250 години, в резултат на което се получава известно разностилие. Заради великденската седмица обаче опашката за влизане е безкрайна, температурите са летни, а количеството туристи – неочаквано много за април. Наслаждаваме се на красотата й отвън и решаваме да се изгубим по уличките. Много от къщите са с фасади и балкончета като извадени от филм – всеки момент очаквам някоя доня да се появи и да помаха отгоре. Всяка втора порта тук е произведение на изкуството, а чукалата се надпреварват по дизайн и изящество.

Толедо е известен с още две неща – стоманата и марципана. Той е лакомство, донесено от маврите през VIII век и представлява гъста паста от бадеми, захар, мед и вода. Опитваме го в малко магазинче, в което е почти невъзможно да избереш сред отрупаната витрина. След първата хапка установявам, че съм влюбена в този вкус и след като елиминирам за отрицателно време два големи пакета марципан, до края на пътешествието получавам прозвището марципаненото чудовище 🙂 (на летището пък любезно ни молят да отворим куфара, защото опаковката на купения като подарък марципан подозрително изглежда като късове експлозив на скенера :)))

После сядаме на централния площад за кратък отдих и имаме интересно преживяване. Заговаря ни местен господин (caballero), който обаче говори само испански, а ние – почти никак. Все пак успява да ни разкаже, че и баща му, и дядо му, са сядали за почивка на този площад, който преди време е бил пазар, после е бил арена за бикоборство, а по време на гражданската война на него са ставали грозни неща. Някои от сградите все още носят следите от онова изтерзано време – с дупки от откосите, които нарочно са оставени като свидетели на безумието на войната. Жалко, че не знаем езика (добре, че това е поправимо) – общуването с местните хора винаги е любопитно и носи информация извън туристическите справочници.

Налага се да тръгваме и човекът, чието име дори не разбрахме, но иска да ни разказва още и още, ни разцелува за довиждане. Качваме се на влакче, което прави голям обход на историческата част. По залез е и слънцето огрява сградите и прави мястото още по-магическо.

Следва разходка из еврейския квартал, аз вече едва се държа на краката си, нямаме посока, просто се потапяме в града.

Към края на деня прасците ми са като на спартанец, мрънкам като малко дете, че съм гладна и едва удържам неистовото желание да седна, независимо къде. В този момент най-после влизаме в спасителния тапас бар Almacen51 и въпреки задушния въздух и мача, който тече, решаваме да останем. Това се оказва добро решение, защото след 2-3 минути разбираме, че тук се хранят местните и готвят невероятна паейя с морски дарове. Толкова съм въодушевена, че запазвам мидичките от чинията, като надлежно ги измивам. Все пак остават неописуемо жълти, най-вероятно от досега с шафрана.

Продължаваме разходката под блясъка на пълната луна. Нощен Толедо е не по-малко красив от дневния. Накрая ми се струва, че не остава непребродена уличка, а към краката ми има завързани бетонни блокове. Заспивам в колата на път за Мадрид преизпълнена от удоволствие.