„Луна и грош“

С най-прекрасно усещане оставам винаги, когато погълна книга в точния момент, с правилната нагласа. Този път бяха две, четени успоредно – едната за трети път, с голямо разстояние във времето от предишните пъти и с чистата провокация да открия нови неща в нея, след като аз самата съм извървяла месеци и години вътрешна трансформация. Втората, отдавна хванала прах, подредена прилежно сред останалите, взета в ръце „случайно“ при разместване на кашоните при преместването. Оказала се една от онези тънки книжки, в които обаче ми идва да подгъна ъгълчетата на всички страници, за да се връщам към мислите, споделени там. ето малка част от тях:

“Всеки човек на изкуството – художник, поет или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности. Ала това по своята първичност се доближава до половия инстинкт, защото художникът неизменно ни поднася един още по-голям дар – самия себе си. Проникването в неговата тайна крие нещо от очарованието на детективския роман. Това е една загадка, която дели с Вселената достойнството да няма отговор.”

“Само поет или светец може да полива асфалтовата настилка с твърдата увереност, че ще цъфнат лилии и ще възнаградят труда му.”

“Понякога хората носят маската, която са надянали, с такова съвършенство, че с течение на времето те наистина стават такива, на каквито се правят. Но в своята собствена книга или картина човек е безпомощен да се прикрие. Дори и в набързо нахвърляната творба зоркият наблюдател ще прозре най-съкровените тайни от душевността на нейния автор.”

“Единственото, което ми стана ясно, бе това, че той страстно се бореше да се освободи от някаква сила, в чийто плен бе попаднал. Но каква беше тази сила и каква форма щеше да придобие неговото освобождаване, си оставаше загадка за мен. Всеки от нас е самичък в света. Затворен сякаш в пиринчена кула, той може да общува с хората само чрез знаци, а знаците не са еднакви за всички, затова смисълът им е неопределен и мъглив. Ние отчаяно се мъчим да споделим другите съкровищата на своето сърце, но не е по силите им да ни разберат и така всеки от нас крачи самотен, рамо до рамо, но не ведно със своите събратя, неспособен да ги опознае и непознат от тях.”

“Но кой може да изброди тайнствата на човешкото сърце? Най-малко онези, които очакват от него само благопристойни чувства и нормални изживявания.”

„Луна и грош“
У.Съмърсет Моъм

“Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи – зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: “Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!” О, да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната й, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.”

“Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсене. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството на целия живот.”

“Когато някой търси, често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш, означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел.”

“Струва ми се, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш, е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благовение.”

“Сидхарта”
Херман Хесе