Книгите на лятото
Преди години традицията повеляваше на рождения ми ден да отида “на книжарница” и да напълня кошничката с колкото мога да нося… С течение на времето нещата доста се промениха – все по-трудно ми е да намеря интригуващо и добре написано четиво, което да поискам на хартия. От една страна, бидейки от поколението чело и препрочитало от ранна детска възраст грамадната родителска библиотека с класическа литература, вече все по-трудно нещо ме грабва, изненадва, завладява и омайва. Напоследък се издават тонове книги, но повечето като че ли са продукт на времето си – повърхностни, не особено оригинални, често с недобър превод.
От друга страна минимализмът, към който осъзнато се стремя, възторжено приветства Pocketbook-a ми, който ми позволи тази година да не мъкна на село десет килограма хартия, а да тръгна само с една физическа книга и строен списък такива в електронен вид. Споделям тук някои от тях, като кулминацията на това лято определено постави “Където пеят раците”, за която писах отделно.
Колосалният труд по проучванията, които Мария е направила за тази книга, е респектиращ. Тя обаче съвсем не е лесна за четене, защото представлява канонада от житейски факти, преплитане на съдби, срещи и постижения, които се движат от поколение на поколение подобно на сложен и объркващ танц. Някъде около петдесетата страница установих, че е по-лесно да се чете с wikipedia под ръка, защото много от “фигурите” не са особено известни, освен ако човек не се движи в академични и интелектуални среди с богата обща култура. Определено е предизвикателство за ума в днешната култура на бързо-лесно-повърхностно-смилане-на-информация.
“Мосю Жан в преследване на щастието”, Томас Монтасер
Достави ми истинско удоволствие, каквото преди години съм изпитвала, четейки Цвайг и Ремарк. Мъничка книжка, стопляща сърцето с усещане за плавност, напевност и поетичност.
“Цветя за Алджърнън”, Даниел Кийс
Много пъти съм вземала в ръце книжното издание на Кибела и така и не си я купих. Звучи като научна фантастика, но всъщност не е. Книгата е разтърсваща като идея, успя да ме шокира, размисли, накрая сериозно ме натъжи, но определено си струваше. Един съвет, не четете анонса към изданието, защото си е спойлър отвсякъде. Има стар филм по романа с Матю Модайн, който сигурно съм гледала, но силно се надявам да направят и по-съвременна версия.
“Четецът от влака в 6:27”, Жан-Пол Дидиелоран
Още едно малко книжле, което изгълтах на един дъх, с необичаен сюжет и герои, които човек обиква с цялото им несъвършенство.
“Единствената официална биография” на Мъск е 400 страници доказателство, че той не е човек, а извънземно, дошло от космоса да изстреля човечеството към бъдещето от фантастичните романи. Шегата настрана, като с всяка публична личност, до нас достига откъслечна и фрагментирана информация за него, която е хубаво някой да допълни и подреди в сравнително достоверен пъзел. В случая Ашли Ванс е имал предизвикателството да погравитира известно време около силно поляризиращата личност на Мъск и да опише живота му допреди няколко години. Струва си, защото интересното е в детайлите.
“Човекът, който виждаше отвъд лицата”, Ерик-Еманюел Шмит
He did it again. Не съм достатъчно красноречива, за да опиша поредната книга на Шмит, която просто ме отвя. Няма и да разказвам сюжета, защото той се разкрива бавно и напоително, сред грандиозно количество философски разсъждения на тема фанатизъм, религия, Бог, кой е по-по-най виновен за световните тегоби и има ли оправия в живота човешки. Истинско литературно удоволствие.
