Класика на Хелоуин

„Кажи ми кога ще спра да се разпилявам. Когато приемеш факта, че за всяка секунда е определено едно усещане, не повече…“

Толкова съм залюхана тия дни, че дори след две пожелания за тиквен ден и прилепчета, които летяха на телефона ми от сутринта, не успях да зацепя, че е Хелоуин. Може би, защото настройката ми беше, че това е ден, в който сме на класически концерт и самото очакване за това го направи хубав. Цигулката и пианото са сред любимите ми музикални инструменти, но звуците, които Веско Ешкенази и Людмил Ангелов изтръгнаха от тях, се оказаха магически. Още преди да усетя, се слях с вълшебството на първата пиеса и така остана до края. На моменти слушах със затворени очи и музиката сътворяваше картини в съзнанието ми, мои си, драматични, страстни, игриви – живият полет на фантазията. Неочаквано изникна мигновената представа как стоя пред голям формат платно, почти мой ръст, с дебела четка в ръка и рисувам с маслени бои едри мазки в ултрамарин и черно на фона на танца на смъртта. После започна следващата пиеса и в главата ми започнаха да се роят стихове и си казах, поглеждайки се отстрани: господи, толкова малко е нужно, за да надникна в себе си, да извадя на повърхността красивото, че чак не мога да повярвам как ме носи инерцията. Няма време е мотото напоследък, а качествените дълбоки преживявания искат толкова усилия, че някак се отказвам предварително. Има нещо сбъркано в нагласата, дали от умора или от мириса на идващата зима, но не мога да се взема в ръце. Единственото ми желание е да се заровя в купчина ярки есенни листа и да отпусна мислите си като птици да се зареят в небето. И да не правя нищо. Нищо. Докато усетя енергията на непринуденото усмихване отново.