Да си Дон Жуан е самотно занимание

Историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. Някои, изглеждащи достоверни, други съвсем поукрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. Повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от Джони Деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че ли само, за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. Поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. Просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. Затова е и самотник, обречен от буйство и егоцентризъм да бъде изоставен дори от най-близкия си приятел. Който очаква типичния грандиозен Александър Морфов, може би ще бъде разочарован. Случи се погледът ми да премине диагонално през реценции за постановката, доста противоречиви, както винаги, от които обаче нищо не остана като трайно впечатление, защото нямах очаквания и това се оказа по-добрият вариант, насладих се до дъно, много отдавна не ми се беше случвало да аплодирам така и да имам желанието да продължавам още и още. Деян Донков изнесе целия спектакъл на гърба си, въпреки сцената, пълна с талантливи актьори. Просто прави нечовешка роля. Прекрасно сливане, а за мен – наслада за сетивата.